Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 25

Патрони в барабана. Смачкани карнавални маски. Стари оръжия от арсенала.

Или нещо по-лошо?

Музейни експонати?

Пресягам се и свалям стареца от закачалката. Надничам в очите му — празни, избелели, покрити с тънка белезникава пелена…

И подхващам падащото тяло — нищо и никаквото тяло на мотоциклетиста, толкова удобно за разходки из Дийптаун. Дори не го окачвам в гардероба — хвърлям го към ъгъла, върху кревата.

Отивам при огледалото, разглеждам облика си. Докосвам лицето си с длани, изглаждам бръчките, изтеглям нагоре краищата на устните, изправям носа… Изтеглям се нагоре, изправям рамене…

Вече не съм старец. Човек на средна възраст, най-обикновен човек, даже с умни, мъдри очи.

И все пак не това ми е нужно.

Усещането е такова, сякаш съм прояден от молци и прашасал. Две години… Те не са преминали без да оставят следи.

Мога да се намъкна в сексапилната хлевоуста Луиза. Или да си нахлузя кожата на коравия Стрелец. Мога дори в Хлъзгавия да се промуша, колкото и да мразя този облик.

Но пак няма да улуча.

Те прекалено дълго са ме чакали, предани като кучета, безропотни и готови да ми служат. Те са уморени — старите маски на дайвъра Леонид.

Но на мен ми трябват за едно-единствено нещо. Набързо, за последно…

Бръквам в джоба на вехтото сако. Вадя пейджъра. Виж ти… Действа. Има стотина съобщения, но последното, най-прясното е от тази пролет. Изтривам всичко, без да чета.

За разлика от реалността, в дълбината пейджърът е средство за двустранна връзка. Извеждам на екранчето списъка на контактите. Дълъг-предълъг списък…

До името „МАНИАК“ тлее виолетова светлинка. Маниака е в мрежата, но е страшно зает.

Дяволът си няма работа…

Въвеждам съобщение, изпращам го.

— Шурка, привет…

Няма нужда да се представям — той и така ще види от кого е съобщението.

— „Трите прасенца“, тази нощ… Ще те чакам осем часа, смятано от момента на съобщението. Постарай се да дойдеш.

Няколко секунди гледам екранчето — сякаш в очакване на незабавен отговор. После прибирам пейджъра в джоба си.

Май това е всичко, от което имам нужда от моето минало.

— Извинявай, Стрелец — казвам аз и изваждам револвера от кобура. — И всички вие… извинявайте…

Отдалечавам се на няколко крачки, преди да открия стрелбата.

Шест тела в гардероба — шест заряда в револвера. Гледам как припламва и изчезва тялото на лудетината Луиза, как се разпада и става на пепел романтикът Ромео, как изгнива непредсказуемият Хлъзгав, как се изпарява учтивият Дон и се пръсва като облаче от искри мъдрият Елениум. Стрелеца е последен. Прехапвам устни, преди да натисна спусъка.

Тялото на Стрелеца потреперва, сякаш е галванизирано. И продължава да виси.

Ама разбира се… Нали е защитен от собственото си оръжие. Трябваше да взема камата на Хлъзгавия или щипка отрова от Елениум. Но сега вече е късно.

А Протей, в чието тяло се намирам, убива с голи ръце. Но не мога да постъпя така със Стрелеца.

Дори със собственото си минало е трудно да си уредиш сметките без чужда помощ.

Колебая се секунда, после смъквам тялото на Стрелеца, грабвам непотребния мотоциклетист и ги помъквам по коридора към сегашната си стая. Докато отключвам вратата, за миг забелязвам движение при стълбището. Замирам, вглеждам се в полумрака на коридора.