Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 24

Всичко това е измислено. От неопитни потребители и бездарни програмисти, сринали сървъра си. Нова митология. А е имало и ще има само прашни екрани на мониторите, прегрели от напъване компютри, изцъклени очи и застинали лица на хора, забучили буксата на виртуалния си гащеризон в дийп-порта на компютъра…

Пръстите ми докоснаха клавиатурата. Почувствах как до болка прехапвам устни. Сега Вики ще излезе от банята и ще ме открие на обичайното място — клечащ пред компютъра, с пръсти, които дращят по клавиатурата, със скрити зад шлема очи — очи, свикнали да се взират в нищото, в потока от безразлични импулси, струящи из мрежата. Ще ме погледне, може би ще се доближи и ще разплете усукания кабел, може би ще притвори по-плътно балконската врата, за да не става такова голямо течение.

И ще излезе, за да заспи в самота. Ноутбукът на шкафчето до леглото напразно ще чака притежателката си.

deep

— Няма такива животни… — казах неизвестно на кого. Може би на Недосилов, който се върти на седалката в таксито и не спира да обяснява нещо на шофьора, на внимателните си аспиранти, на заобикалящата ги студена нощ…

[Enter]

Дъга, свила се на кълбо, захапала опашката си.

Дълбината.

100

Затръшвам вратата на стаята, озовавам се в коридора. Както винаги в дълбината, опиянението отстъпва. Само движенията ми все още са поривисти и все така изпитвам стремеж да правя нещо.

Било ме нямало, а?

Ще видим.

Тръгвам към стая номер 2017. Оглеждам се — коридорът е пуст. Прекрасно, макар че няма нищо странно в това човек да излиза от една стая, за да се насочи към друга.

Набирам кода, вратата широко се отваря.

Онова, което преди няколко часа не ми се удаде, сега става от само себе си. Прекрачвам прага, затръшвам и тази врата.

Тишина.

Не такава, както е в обикновените, обитаеми хотелски стаи. Тишина на гробницата, на изоставен хангар, на влажно дере. Може и сам да съм я измислил, тази тишина, обаче в момента тя се е превърнала в реалност.

Старая се да не поглеждам картината, окачена на стената, отивам при гардероба. На него няма никакъв катинар — успеят ли да разбият външната врата, тази няма да е проблем за никого.

Дано там, в истинския свят, Вики не гледа в монитора…

Отварям вратичките — те тихо, тъжно изскърцват.

— Привет… — казвам аз.

В дъхащите на прах и нафталин недра на шкафа висят човешки тела, смачкани досущ като надуваеми кукли, от които е изпуснат въздухът. Протягам длан и докосвам един от обитателите на шкафа. Слаб и висок мургав мъж, очите му имат цвят на избеляло небе, на кръста му са окачени два кобура.

— Здрасти, Стрелец…

Той мълчи. Без мен той е нищо.

Всички те са нищо без мен.

Брадат мъж със странно облекло…

— Здравей, Елениум…

Възрастен, вдъхващ респект джентълмен…

— Здравей, Дон…

Червенокосо момиче с пищна плът…

— Здравей, Луиза…

Незабележителен човек на средна възраст…

— Здрасти, Хлъзгав…

Грохнал старец…

— Здравей, Протей…

Млад, симпатичен момък…

— Здрасти, Ромео…