Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 23

— И аз — отговорих.

Когато си тръгнаха, заключих вратата много внимателно. Май бях попрекалил с пиенето.

— Льоня…

Погледнах Вики. Тя стоеше, облегната на стената, изглеждаше някак отпусната и остаряла.

— Няма ме — отвърнах аз. — Нали ни го доказаха, Вики? Няма ме и никога не съм съществувал. Аз съм легенда. Мит. Няколко абзаца в чужда дисертация.

Тя мълчеше.

— Не съм ходил в Ал-Кабар. Не съм измъквал Неудачника от „Лабиринта“. Не съм се крил в публичния дом, нали неговата съдържателка също не е съществувала в природата. Аз съм просто олицетворение на чуждата некомпетентност. Доказано е от човек, който никога не влизал в дълбината.

— Леонид, разбери, той е много талантлив учен…

— Виждам.

— Той просто много се увлича. Приеме ли някаква теза за истина, никога не отстъпва от нея. Намира опровержение на всичко, което не се вмества в теорията, както и доказателства дори за най-съмнителните факти.

— Прекрасен учен…

— В едно е прав. — Вики ме погледна в очите. — Дайвъри няма. Вече няма. И това не можем да не го признаем.

Можех да кажа, че отдавна съм го разбрал и признал. Но предпочетох да си затрая.

— Хайде да почистим утре? — тихо каза Вики.

— Добре.

— Ще си лягаме ли?

— Не ми се спи… наистина не ми се спи.

— Ти си сова… — тихо, с едва доловим присмех рече Вики. И за миг ми се прииска да плюя на всичко.

Да си легна. А утре, като се наспя, рано сутринта да започна да въртя на познатите си, за да си търся нормална работа.

— Не съм сова — казах аз. — Нито съм сова, нито съм чучулига. Няма такова животно, което да има моя режим на спане.

— Лека нощ, Леонид. — Вики се извърна и тръгна към банята.

— Лека нощ — промърморих аз. Преди две години самата мисъл, че мога да седна зад компютъра, когато Вики си ляга, би ми се сторила чудовищна.

Как се променя всичко.

Когато вратата на банята се затвори и шурна водата, бързо влязох в гостната. Леко се олюлявах — все пак бях попрекалил с пиенето. В движение свалих джинсите и ризата, хвърлих ги на дивана. Взех парченце кашкавал от масата, пийнах глътка портокалов сок.

Оказа се, че гащеризонът е влажен, време е да го изсуша добре… Свързах се с компютъра, погледнах как оживява екранът.

Няма ме. Никой от нас го няма вече. Нали така?

В душата ми кипна бяс, студен и зашеметяващ.

Под нозете ми се стели жълт пясък. Жега е, адска жега и съм принуден да примижавам от поривите на вятъра. Отпред е пропаст, към сто метра широка, отвъд нея има ориенталски град. Минарета, куполи, всичките в оранжево, жълто и зелено.

Всичко това не го е имало. Наистина ли?

Стръмен склон, обрасъл с ниски бодливи храсти. Вятърът е толкова силен, че примижавам. Небето е покрито с облаци. Не може да се каже, че реката е планинска, но е бистра, с много прагове. В далечината се вие ято едри птици… Не знам точно какви са, те никога не се доближават.

Ала такова нещо не е имало! Не!

Небесносиният пламък блести ярко сред тревата, без да изгаря и без да образува сенки. Звездата е паднала в долчинката между два хълма. Малко по-нататък има струпване на скали, напълно необичайно за това място, сякаш изтръгнато от друг свят.