Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 215

Какво създадохме, влизайки в дълбината?

Гледам в тъмния кехлибар на коняка. Това също е дълбина. Много тук са я търсили.

Много са я намерили.

Даже не са необходими усилия… аз хвърлям бърз поглед към момичето, и някаква част от мен се изтръгва от тялото.

Сървър от второ ниво. Сървър от първо ниво. Входен гейт. Провайдър. Телефон.

В действителност тя се казва Лена. От Петербург. Не… по-точно, от Кронщадт.

Машината не е много яка. Защитата е стандартна. Няма проблем да бъде преодоляна. Тя влиза в дълбината не за да воюва. И не за да спасява.

И слава богу, че ги има тези, за които това е достъпно.

Кой ще каже за нас това, което не ще си кажем сами?

И кой ще се разсмее, когато сме се отучили да се усмихваме?

— Излизай — казвам аз, гледайки пред себе си. — Не можеш да се криеш вечно. Нали знаеш. И да опиташ — все едно, ще те измъкна навън.

Въздухът пред мен започва да потъмнява, сгъстява се. Наблюдавам как Тъмния Дайвър придобива плът, и допивам коняка си.

Все едно, моята дълбина не е в него.

110

— Именно аз мога да се крия вечно — обажда се Тъмния Дайвър. — За разлика от тебе.

Усмихвам се, гледайки към него.

Злите духове се страхуват от усмивката повече, отколкото от кръста и светената вода. Всички подлости се извършват със сериозно лице. Всяка една гнусна мизерия произтича от това, че някой се е изплашил от нечия усмивка. Не е важно своя или чужда.

— Да, аз отслабвам — казва Тъмния Дайвър. — Аз отслабвам, а ти си възвърна част от предишните сили. Но, все едно, това нищо не променя.

— Пат е жив — изричам аз.

— Знам.

— Разбира се. Иначе ти не би се появил.

— Чуй, Леонид… — Той прокарва ръка по масата, взема от въздуха чаша, после — пълна бутилка коняк.

— Извинявайте — към нас се приближава сервитьор, — но да се носи със себе си…

Той среща погледа на Тъмния Дайвър, млъква и се отдалечава.

— Леонид, откъде бих могъл да знам, че следващия патрон е смъртоносен?

— Оттук — казвам аз. Вадя пистолета, даден ми от Дибенко. Измъквам пълнителя. Изсипвам патроните.

— Едно… две… три… четири… Липсват шест. Нали?

Тъмния Дайвър ме поглежда в очите.

— Първия куршум ти го изстреля в мен. Не улучи. С втория аз свалих полицая. Още три куршума ти използва за мен, Чингиз и Подляра. Шестия куршум беше смъртоносен. Ти стреля в Пат.

— Убягна ми твоя изстрел.

— Да, разбира се. Ти се разтвори в мрежата. И не счете за необходимо да провериш какво се е случило през това време.

Тъмния Дайвър налива коняк. На себе си и на мен.

— Ще пийнеш, нали? Не е отровен.

Мълча.

— Леонид… ама какво толкова, в края на краищата! — Тъмния Дайвър се намръщва. — Не бих тръгнал да стрелям във вас с бойни куршуми. Никога! Разбери — Чингиз ми е приятен, Подляра ми е интересен, Пат ми е симпатичен. От само себе си се разбира, че и в теб не бих стрелял.

— Гибелта ми вече не е фатална за теб.

— Да… вече има повече от година, откакто не е фатална. Аз съм напълно самостоятелна личност.