Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 213

— Няма да се измъкнеш — казвам аз.

Може би ме чува. Или ще ме чуе после, когато отново придобие виртуална плът.

— Ще ти се наложи да ме убиеш, за да се измъкнеш, чуваш ли? — крещя аз и хората отскачат встрани, гледат ме като че ли съм побъркан. — Но ти няма да посмееш, нали?

Дълбина-дълбина… не съм твой.

Екраните на шлема. Нарисувана улица.

Свалих шлема, дълбоко поех дъх.

Часовникът показва единайсет и половина. Вики още я няма в къщи. Не мога даже да поискам съвет.

А искам ли сега да чуя нечий съвет?

Или отговор — четвърт час вече измина.

Свалих слушалката и набрах номера на клетъчния телефон на Чингиз. Страх ме е, че не е успял, че не се е справил, че…

— Да!

Познах гласа на Подляра, но дори не се учудих, че той отговаря на обаждането.

— Какво става при вас?

— Жив е — късо съобщи Подляра и аз усетих как тялото ми омеква.

— Всичко ли е наред?

— Какъв ти ред! Пат повтаря онези думи, които чу от мен. Чингиз разправя, че следващия път нямало да го спасява. А той, все едно, продължава да ги повтаря. Непрекъснато.

— Браво, да ги повтаря — казах аз. — Значи няма амнезия. Значи мозъкът му не е пострадал.

— Какво има там, та да страда? И за какъв мозък говориш? — преднамерено силно попита Подляра. Чух тънък възмутен глас, лек шум — Подляра се отдалечава нанякъде, а после добавя с приглушен глас: — Ти по-добре кажи какво направи Чингиз?

— Стана дайвър.

— Как?

— Подляр, да не дава Господ да разбереш… Повикайте Бърза помощ, нека все пак Пат го прегледа лекар.

— Повикахме го вече. Ти догони ли негодника?

— Не. Но няма къде да избяга. Сега вече не.

Подляра кратко въздъхна:

— Леонид… добре, какво толкова. Бедата ни се размина. Не бива. Живи сме. Всички ние сме живи. И нека да запазим това състояние.

— Подляр, не се безпокой. Всичко ще бъде… всичко ще бъде както ще бъде.

— Леонид!

— Всичко е наред, повярвай ми. Пийни си бира. Дай на Чингиз коняк. Поздрави Пат от мен… и му поискай прошка.

— За какво?

— Просто така. До после, Подляр.

Положих слушалката. Нахлузих шлема.

deep

[Enter]

Дори не забелязвам дъгата на дийп-програмата. Просто прекрачвам от истинския, реален свят в дълбината.

Пред мен стоят две девойки.

— Преструва се — скептично казва едната.

— Излязъл е отдавна, това е просто сянка! — втората протяга ръка и лекичко побутва лицето ми.

— Ам! — изричам аз, щраквайки със зъби.

Девойките радостно пискат.

— Загуби! — крещи първата. — Загуби!

— Кой тревожи съня ми? — питам с мъртвешки глас. Но момичетата се интересуват не от Стрелеца като такъв, а само от собствения си спор.

— Благодаря! — в хор произнасят те и с кикот избягват по улицата.

Всичко е просто. Ето така и трябва да се живее в дълбината.

Отмествам се от мястото си, приближавам се към стената, облягам се. Пуши ми се. Жалко, че Стрелеца не пуши.

— Приятел, ще ми дадеш ли да запаля? — повиквам минаващия покрай мен мъж. Той кимва, с невъзмутимо лице изважда пакет цигари и запалка. Паля.

— Защо пръстите ти така танцуват? — пита минувачът. — Подпийнал ли си?

— Не. Видях привидение.