Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 217

— Защо така ненавиждаш Дибенко?

— Нима това е важно? Да допуснем, че ми трябва новата му програма. Нужни са ми братя и сестри. Такива като мен. Пълноправни обитатели на виртуалния свят. Негови коренни жители.

— Но това си ти самият! — не издържам аз и губя самообладание. — Това е, от което си направен. За какво са ти програмите, от които се състоиш?

— А ти можеш ли да ми разкажеш от какво се състоиш, Леонид? Как работи черният ти дроб, как бие сърцето ти? Как прескачат импулсите по невроните, как се съкращават червата ти, как се изплискват в кръвта хормоните?

— Какво общо има всичко това?

— Можеш ли да си измъкнеш бъбрека, да го разгледаш под микроскоп, а после да го напъхаш обратно? Аз не мога. Засега — не мога. Трябваше ми това, което се нарича сорсове. Сега получих каквото исках.

— И такива като теб ще влязат в Дийптаун?

— Да.

— Не.

Гледаме се един друг. Погледът на Тъмния Дайвър е съвсем истински, човешки. Очите са огледало на душата. В неговите очи аз виждам себе си.

Но това са фалшиви огледала.

— Ти нищо не можеш да направиш, Леонид. Нищо. Отново си дайвър, справи се, но аз съм част от дълбината. По-силният съм.

— Аз не мога да променя себе си. Ти сам го каза. Значи…

— Нищо не значи, Леонид… Да! Ти пожела, и аз ти върнах част от силите ти. Мога да ти върна всичко. Вземай. Владей. Твори чудеса. Влизай в дълбината без компютър, руши стени, строй дворци. Аз съм по-силният. На много неща се научих.

— Да — кимвам аз. — Вярвам ти. Само дето знам едно нещо… което ти не знаеш.

Тъмния Дайвър върти чашата в ръце. Поклаща глава.

— Блъф.

— Светът на отраженията е лепкав и жесток… — изричам аз. — Не. Не е блъф.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Стена. Не гума, а камък.

Аз не мога да изляза от дълбината, докато Тъмния Дайвър е до мен. И това не е случайно.

Ти вървиш из гората и попадаш на стена. Твоите действия?

— Защо ненавиждаш Дибенко?

— За какво ти е да го знаеш? Ясно ми е, ти си му простил всичко. Даже опитът му да те убие. Но аз не съм му простил.

— Не е там работата. Ти вече не разчистваш моите сметки. А свои, лични. Защо?

— Какво значение има за теб?

— Искам да те разбера.

Тъмния Дайвър се усмихва.

— Да разбереш значи да победиш…

— Нали Дибенко е създал този свят. Твоят свят, единственият, където можеш да живееш. И дори нападението му… иначе Неудачника не би ми дал част от своята броня… не би ми дал теб… Просто нямаше да те има…

Аз млъквам и поглеждам Тъмния Дайвър.

Аз разбирам.

— А аз молил ли съм да ме създават?

Тихо е. Много тихо. Кръчмата наоколо започва да се топи. Светът се забулва от мъгла. Сива мъгла, обратната страна на Дийптаун.

Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.

Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.

Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината. Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата.

— Молил ли съм да ме създават? — пита Тъмния Дайвър.