Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 214

— О, често се случва… — съгласява се мъжа. — Използвай кръст и светена вода…

— Ще пробвам — кимвам аз.

Наистина не ми е добре. Оглеждам се. В Дийптаун питейните и развлекателните заведения са на всяка крачка.

Ето някаква пицария. А ето и наша, руска кръчма.

Да проявим патриотизъм.

Влизам, оглеждам се. Обстановката е достатъчно приятна. Стилизирана в „руски дух“, естествено. Но грамотно.

Сядам на свободна маса. Дървена пейка до стената, излъскана до белота дървена маса. Запалена борина на масата. Каруца, в която върху наръч сено са поставени кофи и каци със салати. Стил а ла рус. На чужденците трябва да им хареса.

Притичва сервитьор в яркочервена риза. Разбира се, че как иначе?

— Чаша коняк — казвам аз.

— Имаме прекрасна водка — отбелязва момъкът. — Истинска, руска…

— Момче, аз съм свой. Имах тежък ден. Но не искам да пия водка, разбираш ли?

Той кимва, но аз все пак добавям:

— Чаша коняк от красива бутилка с надпис „Кутузов“. И сандвич с хайвер. Това е всичко.

— Момент…

Получавам поръчката, веднага плащам и на екс изпивам половин чаша.

Прекрасен коняк.

Всъщност съм пил от него само веднъж. И то само за да запомня вкуса.

Добре.

Напрежението започва да спада. Бавно-бавно. Но аз усещам как си отиват от мен днешната вечер, вцепенилото ми се тяло, изплашените очи на Пат, пробилият бариерата Чингиз.

Отиват си, но не съвсем. Временно.

Иначе няма да оцелея.

На съседната маса седи някаква задружна, весела компания.

— Рейн, ще издекламираш ли стихотворение… — моли някой симпатична девойка. — А?

Момичето не е настроено да се дърпа. Надменно издига глава… и веднага се усмихва, сякаш да подчертае несериозността на позата.

Но всички утихват.

Достатъчно е само по прозрачността на стъклото длан сребриста да прекараш… Изкуството така твори огледала Че всеки може себе си в тях да открие…

Тя рецитира много просто. Несериозно. Без да умее да декламира стиховете, пък и без да ги приема насериозно, изглежда…

Вярваме им и се пресягаме напред… На злото сянката илюзията скрива, И двойникът ни със насмешка устни свива Крадат душите ни огледалата. И толкоз лесно е да се порежеш от ръба, От остър ръб, и да остане болка. „Не разбивай!…“ ще шептят огледалата и ще заместват любовта във нас със студ. Светът на отраженията е лепкав и жесток, Той се откъсва от покрито с лед стъкло… И страшно ще е ако изведнъж, във кратък срок огледалата дръзнат да ни завладеят. На свобода ще се изтръгне легион — фалшиво отразените от тях души. И звън света ще изпълни… Стъклен звън… Кой ще победи?… Оркестър, туш ми изсвири.

Момичето млъква. Неловко се усмихва. Засмива се и посяга към чашата с вино. Но още няколко секунди на масата цари тишина.

Аз също мълча. Не знам защо си спомням за хакера Бърд от бара „При загиналия хакер“.

Та нали той фантазираше. Дори никакви съмнения няма, и не би могло да има.

Защо фантазиите толкова лесно се превръщат в реалност? Защо хакерът беше описал Храма, когото не беше виждал, когото не би могъл по никакъв начин да види? Защо това момиче рецитира стихове за неща, за които даже не може и да подозира?