Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 216

Аз поглеждам Тъмния Дайвър в лицето — в своето лице — и се усмихвам.

— Целият проблем е там, че ние гледаме на света малко различно — казва Тъмния Дайвър. — Аз съм от дълбината. Ти — отвън. За теб съществува реалния свят. Слънце, небе, хора… За мен всичко това също го има. Но тук. В дълбината. В Дийптаун.

— Как стана така? — питам аз.

— Не помниш ли?

— Не.

— Неудачника ти даде част от силите си, Леонид. Помниш ли как потъваше, когато Дибенко изпробва върху теб зациклената дийп-програма… уловката за дайвъри?

— Помня.

— Той ти даде част от своите сили, Льоня. Обвивката, бронята… мен. Ти успя да излезеш от безкрайното потапяне. Ти можеше да управляваш мрежата. Не директно, естествено… чрез мен. Тогава това нямаше никакво значение, аз си оставах никой. Безмозъчен придатък, изпълнител на нарежданията ти… Разтворена в мрежата програма, чакаща появата ти… учеща се да отгатва желанията, да избира най-добрите пътища.

— Това, което сега създаде Дибенко. „Изкуствена натура“.

— Да.

Отпивам от коняка. Поглеждам Тъмния Дайвър. Той разперва ръце — донякъде виновно, донякъде смирено.

— Та нали ти сам се отказа от дара, Леонид. Ти избра реалния свят… струваше ти се, че си го избрал веднъж завинаги. И започна да изгаряш мостовете след себе си. Отказа се от способностите на дайвър… но нали не можеш да промениш самия себе си, тялото си, мозъка си. Ти унищожи дайвърството като явление. Промени цялата мрежа. Промени дийп-програмата. Хората престанаха да затъват в дълбината — таймерът сега е вътре в самата програма. Дайвърите престанаха да виждат пропуските в кодовете — защото ти искаше това!

— Не исках!

— Искаше. Неосъзнато, естествено. Но ти драсна клечката… а аз изгорих моста. Както се полагаше. И когато се слегна електронната пепел, когато нареждането беше изпълнено, аз се разтворих в мрежата. И знаеш ли… почти умрях. Но ти се върна.

Да, аз се върнах…

А какво друго ми оставаше да направя? В истинския свят бях никой, нямах нито работа, нито приятели, нито интереси. Нищо и никого. Само Вики.

Но това, както се оказа, също бе малко.

Любовта е огън. Достатъчно е изцяло да се откъснеш от света, да останеш сам — и няма да забележиш как пламъкът ще изгори кислорода и ще изгасне.

— Аз се върнах — казвам.

— И тогава аз оживях. Вървях подире ти. Слушах думите ти. Повтарях жестовете ти. Учех се да отгатвам постъпките ти и доизяждах чувствата ти. Доизносвах гнева ти. Доизплаквах мъката ти. Доизмислях яростта.

— А всичко останало? Любовта, радостта, добротата?

Тъмния Дайвър се усмихва. Усмихва се тъжно.

— От тях не оставаше за мен, Леонид. Ти ги извличаше докрай. И аз не те виня… странно би било да очаквам нещо друго.

Ние сигурно изглеждаме доста изрядно отстрани. Двама стари приятели, срещнали се след раздяла. И най-страшното е, че си е точно така.

— Ето защо си… такъв? — питам аз.

— Вероятно. Но аз не съжалявам. Аз не съм зъл гений, не съм маниак убиец. Просто съм по-рязък и сериозен от теб. Но аз съм жив… аз съм истински, макар и да е само тук, в Дийптаун, но съм истински!