Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 13
Сергей Лукяненко
Подляра… Успокой, Господи, душата на честния хакер…
Някога можех да се усмихвам при среща с хакери. Да се чувствам равен с тях и дори малко нещо повече. Защото те бяха много, а ние — малко. И ние можехме това, което за тях си оставаше недостъпно.
Но тия времена свършиха.
Дори и в това няма нищо страшно. Не съм аз първият, чиито способности са станали ненужни за обществото. Къде сте сега, виртуози-печатари; къде сте, седлари; къде сте, майстори-стъклари? Останали сте в миналото, в детските книжки с картинките, в историческите филми и енциклопедиите.
От нас изобщо нищо не остана.
Но сигурно само аз от дайвърите… от бившите дайвъри, съм развил дийп-психоза във възможно най-тежката й форма. Толкова тежка, че дори и Вики засега не забелязва какво става.
11
— Не можа ли да си отвориш сам? — отключвайки вратата, попита Вики. Сложила беше престилка, а ръцете й бяха изцапани с кайма. Отдръпнах пръста си от звънеца като малък пакостник, хванат на местопрестъплението.
— Забравих си ключа.
— Занеси всичко в кухнята…
Вики се върна при кюфтетата — първата партида вече се пържеше. Припряно изсипах зеленчуците в кутията на хладилника, сложих водката в камерата, оставих маслото на масата. Попитах:
— Нещо да помогна?
Вики погледна накриво към мен, после — към часовника.
— Няма нужда. Ако искаш — гмуркай се. Само че си нагласи таймера на половин час, ще ми помогнеш да наредя масата.
Прободоха ме неловкост и срам — светкавично бързо и мимолетно.
— Сигурно ли е, че нямаш нужда от помощ? — застраховах се аз.
— Ако толкова настояваш… — подзе Вики и замълча. — Ама хайде, гмуркай се, какво толкова, все ще обеля сама картофите…
— Ъхъ. — Изскочих от кухнята. На половин час. Таймера. За да помогна за сервирането.
Компютърът оживя моментално, щом докоснах мишката. Мониторът още не беше просветнал, а аз вече бях нахлузил шлема и гащеризона и бях свързал кабела със слота на кръста.
Пръстите ми пробягаха по клавиатурата.
deep
[Enter]
И побеснялата дъга, рожба на спонтанния гений на Дима Дибенко, избухна върху екраните на виртуалния шлем.
Цялата работа е тъкмо в нея, в дийп-програмата. В тези хаотични преливания на цветовете; в запалващите се и угасващите звезди; в дъгоцветните капки, разливащи се по екрана като пръски бензин във водата. Без нея
Всичко е напразно. Има дийп-програма, която работи. Има програми, които на практика пресъздават същата картина върху монитора, но не са ефикасни. И никой не е в състояние да обясни защо работещата само с визуалното възприятие дийп-програма въздейства чудесно на далтонистите, но е безполезна за хората с вродена глухота.