Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 12

Или как момичето нарязва лимона на резени, залива го със захар и кафе, налива в миниатюрни чашки коняк и чака… някого. Мен, например.

Мечти, мечти…

— Слушам ви?

Продавачът ме погледна. Продавачът в нашия плод-зеленчук е забавен — типичен интелектуалец, преминал по съветско време на работа в търговията и там намерил себе си.

— Два лимона — мрачно казах аз.

Момичето все не си тръгваше, мъчеше се да напъха лимоните в джобовете на якето си.

— Друго? — лимоните като живи скочиха върху кантара и прелетяха в торбата ми.

— Три килограма картофи. Кило доматени.

Какво ми става? Защо, по дяволите, казах доматени? Никога в живота си не съм срещал по-голям ненормалник!

— Други кореноплодни ще желаете ли? Нещо от кръстоцветните или от барабоевите?

Лицето на продавача оставаше все така учтиво и дружелюбно.

— Супер… — промърморих аз. — Още кило краставици и това е. Благодаря.

Когато платих и излязох от магазина, момичето вече го нямаше.

Така и трябва.

Преди, когато виждах на улицата интересно лице или просто забавна сцена, или дори такава дреболия като два лимона, купени на опашка за картофи и зеле, аз знаех, че това ще си остане с мен. Нали имах къща… голяма сграда с много жилища. Е, не в реалния свят, а във виртуалността. И в моя власт бе да заселя там когото си искам.

Щях да се прибера вкъщи, щях да кажа: „Вики, потапяне“… Щях да си спомня лицата и жестовете и да доизмисля онова, което не знам. Да обзаведа апартамента, в който ще се нанесе това момиче.

Глупаво е да се съжалява за миналото. Още повече за едно фрашкано с вехтории малко жилище, където в мивката със седмици се трупат мръсни чинии, в хладилника има само фабрични пелмени, кренвирши и бира, а ризите от гардероба се избират на принципа „която е най-неизмачкана“…

Аз и не съжалявам.

Олиото и водката се продават на едно и също място. Поколебах се за секунда, подозрително изучавайки асортимента. Водката „Кристал“ е по-хубава, „Топаз“ — по-евтина… Направих лесно избора си — взех по бутилка от двете. Момчетата също ще донесат пиене, но водката никога не е прекалено много.

Вече мога да се прибирам. Алгоритъмът е изпълнен, програмата е завършена.

Return.

End.

Понякога забелязвам, че мислено разпределям на етапи всичко, което трябва да направя в истинския, човешкия свят, като редовете от програма. Затова пък в дълбината живея обикновен, човешки живот. Просто живея.

Сигурно си струва да го споделя с Вики. Това е нейната специалност… нейното бойно поле. Но не го правя. Срам ме е.

Излязох от магазина, погледнах към небето. Сиви облаци. Всеки ден може да завали сняг. Дано да е по-скоро… дано. Няма нищо по-хубаво от лошото време, прав е бил българският писател.

А това също е симптом. Очевиден и опасен. Не искам да излизам от виртуалността. Не желая да се появявам в човешкия свят. Тук е лошо. Тук е мръсно и неуютно. Понякога тук убиват.

Впрочем, вече не само тук. Ако Ежко казва истината…