Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 11

Първата ми работа беше да погледна монитора. Надписът „ненормативно излизане от дълбината“ не ме изненада. Обаче времето…

Пет часа вечерта. По дяволите, та аз можех още да съм на работа!

— Вики, не разбирам…

— Льоня… — Тя приклекна пред креслото ми. — Забрави ли? Днес имаме гости. В шест часа. У дома. В реалния свят.

— По дяволите… — Прехапах устна. Да. Забравих. — Компютър, изход!

„Приключване на работата?“

Вики въздъхна, изправи се, отиде в кухнята. Заех се да смъквам виртуалния гащеризон. Компютърът поизчака, преди да угаси екрана и да се изключи.

Да… приключване на работата. Навремето щеше да ме попита с глас, който толкова прилича на Викиния: „Сериозно?“

Много е сериозно. Толкова сериозен съм станал, че чак ме е гнус.

— Какво трябва да се купи? — извиках аз.

— Сети се… — обади се от кухнята Вики.

— Картофи, зеленчуци, домати, краставици…

— Позна. А сега се сети и за останалото.

— Пиле? — изтърсих напосоки.

— Вече размразявам каймата. Ще направя кюфтета. Вземи олио, почти е свършило. И… ясно какво още.

— Водка искаш ли?

Вики понякога пие и водка. Ако е в настроение.

— Май, не — отвърна тя след като се замисли за секунда. — За мен вземи бутилка сухо вино. Или бира.

— Кое предпочиташ?

— Все едно. И побързай, става ли?

Да, издъних се. Вчера обсъждахме кога ще дойдат момчетата, че ще започна да готвя още преди Вики да се върне от работа. После нахлузих шлема и се гмурнах.

И съвсем забравих за уговорката.

На улицата беше студено. Гадничко, мокро, неуютно. Въпреки че температурата беше над нулата и листата по дърветата още зеленееха, пронизващата есенна влага вече се бе настанила във въздуха. Още с излизането ти се нахвърля, пропълзява под пуловера, кара те да настръхнеш.

Вики лесно ме убеди, че в сравнение с гнилото петербургско време Москва е почти в тропиците. И моето мнение за климата на северната столица не е добро. Само дето две години след преместването още не съм видял златна пушкинова есен.

Сигурно в небесната канцелария всичко се е объркало. Цяло лято дъждове, цяла есен студ. Дано по-скоро дойде зимата.

„Как ти се струва руската зима? Докато още има трева — бива, но като завали снега…“

Размятайки празната торбичка, заобиколих сградата и се шмугнах в магазина. Така… картофи… домати… моркови… Или моркови май не трябваха? Както и да е, няма да са излишни.

Опашката за зеленчуци беше малка, нормалните хора тъкмо се връщаха от работа. Наредих се най-отзад, зад красива, макар и очилата девойка. Тя четеше самоучител по програмиране на „Ада“. Виж ти. Може и да влиза в дълбината. За да припечелва като хамалин или пощальон…

Не е хубаво човек да се запознава с девойки в реалния свят. Особено ако има любима жена. Подобни забежки са простени само във виртуалността.

А още по-тъпо е да се запознаваш на опашка за картофи.

— Два лимона — каза момичето.

Хванах се, че я изучавам с любопитство. При това съвсем неуместно любопитство. И че ми харесва покупката й. Тя беше длъжна да купи два яркожълти лимона, а не кило кални картофи и кочан зеле! Сега вече можех да си я представя как седи в креслото, задължително под лампион, пие чай и чете… не, вече не справочник, а хубав роман. Нещо сериозно, истинско, а не булевардно.