Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 14

Дълбината…

Първият миг е най-труден. Ставам от креслото, вече освободен от примката на кабела. Поглеждам наляво, надясно…

Стаичка в евтин хотел. Може да се формулира и по-грубо — стаичка в хотел от съветско време. Креват, нощно шкафче, гардероб. Бюро с компютърен терминал и въртящо се кресло — само този детайл не се вписва в аскетичния интериор. Врата с пощенска кутия, до вратата предвидливо е поставено кошче за боклук. Прозорец с гледка към запустяла и посърнала уличка.

— Привет — казвам аз.

Дълбината мълчи. Много важно. Ние не сме от горделивите.

Защо съм тук? Именно сега — защо? Когато току-що прибралата се от работа Вики приготвя в кухнята вечерята за гостите — не са само за нейните, но за моите гости. Когато разполагам само с половин час… по дяволите, така и не пуснах таймера…

А тя се надяваше да й помогна. Отказа ритуално предложената помощ, но все пак се надяваше. Обидно е да осъзнаваш, че постъпваш като последна отрепка. Но вече почти съм свикнал да обиждам себе си по този начин. Чувството е сладко и гнусно, като страданията на мазохист.

— Половин час. — Сякаш заповядвам на самия себе си. — Не, четвърт час.

Отварям пощенската кутия, проверявам насъбралата се поща. Десетина рекламни листовки, пачка вестници, три писма. Нищо важно.

Но защо всъщност се гмурнах?

Да поработя?

Смешно. Времето е прекалено малко.

Да приключа с обяда?

Защо, след като ме очаква истинска храна.

Да си побъбря с някого?

Но с кого, и най-вече — за какво?

Изведнъж осъзнавам, че стоя насред стаята, хапейки устни, загледан в изхвърлената в кошчето поща. Какво ме повлече към дълбината?

Успокой, Господи…

В дълбината не се умира. Е, всичко става, естествено. Слабото сърце може да не издържи натоварването. Ако някой се изхитри да изключи контролните вериги, нищо чудно да се изпадне в шок от болката от измислената рана. Но това едва ли се отнася за „нелишения от талант хакер“.

А мен какво ме засяга това?

Хакерът се е наврял в охранявана територия. Бил е забелязан и убит — в дълбината. Умрял е и в реалния свят… Изобщо не е изключено да са го проследили светкавично и изпратените главорези да са го сгащили право пред компютъра, както си седи с шлема и по гащеризон. Да. Най-вероятно точно така е станало. Не е нито първият, нито последният, пострадал за виртуални грехове от съвсем реални охранители с обръснати глави.

Но нещо ме кара да съм нащрек, неспокоен, тревожи ме…

Отварям вратата, излизам в коридора на хотела. Оглеждам се. Сивото, безлично тяло на мотоциклетиста става само за скоростно придвижване по улиците. Сега ми трябва нещо друго.

Разбира се, ако наистина ми трябва.

Стоя, облегнат на оцветената в посърнало зелено стена. В този цвят боядисват клозетите в евтините сгради с множество апартаменти. Мазилката е зацапана и на места се лющи. Крушките под тавана са прашни, светят с мъждива светлина. Хотелът преживява не най-добрите си времена, повечето хора предпочитат да влизат във виртуалността от собствените си домове, а не от подобна кочина.