Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 15

Какво правя…

Защо ми е всичко това?

— Лошо ли ви е?

Обръщам се — камериерът се е приближил с котешка стъпка. Обаче по-рано все едно щях да го забележа…

— Не, благодаря.

Обликът на камериера е стандартен — „внимателен чиновник“. В работно време не се забранява използването на собственоръчно направени тела, но мнозина предпочитат стандартните. Особено ако работата им е скучна и досадна, да речем, ако са хамали, продавачи, служители в хотел…

— За пръв път ли сте в дълбината? Имате ли нужда от помощ?

— Благодаря. Всичко е наред.

Разбрал ме е. Кимва и си тръгва. Не е прието да се досажда, поне служителите са наясно…

Трудно ми е да се реша. Много ми е трудно. И все пак вървя по коридора, поглеждайки номерата, закрепени накриво върху вратите.

2008

Лекичко дръпвам дръжката. И изобщо не се учудвам, че стаята не е заключена. Свободно е, заповядайте, настанявайте се…

А какво друго очаквах? Хотелът да пази за мен стаята, за която съм престанал да плащам преди година?

По нататък…

2017

Вратата е заключена.

Това още нищо не означава, абсолютно нищо. Предплатих я за пет години, но с крадена кредитна карта. Във всеки момент са можели да се усетят, че за тази стая се плаща от собствената сметка на хотела.

Възможно е да са дали стаята на друг посетител на виртуалността. Или да са уведомили полицията — и тогава още с отварянето на вратата, ще се натреса на засада.

Докато си повтарям мислено всичко това, ръцете ми си вършат работата. Опипват вратата, отместват предпазителя на ключалката, докосват клавишите.

Дванайсетте цифри на кода — вече не ги и помня съзнателно А пръстите ми не са ги забравили. Изчаквам още миг, преди да въведа данните.

Ключалката изщраква и се отключва.

Стаята е почти като моята, която наемам за постоянно. Само картината на стената нарушава еднообразно-евтиния уют. Това не е стандартна репродукция на някой стар майстор, с каквито обожават да окичват стените в дълбината. Не е Айвазовски, не е Шишкин, нито Дали.

Стоя на прага, мъча се да се овладея. А някъде в гърдите ми трака студен метроном.

Засада — или всичко е наред?

Полицейският участък е срещу хотела. Няма да им отнеме повече от минута или две.

В коридора е все така тихо и пусто. Никакви служители на реда. Хакнатата парола върши работа почти две години. Гледай ти… Добре се е потрудил Маниака.

Трябва само да вляза.

И изведнъж разбирам, че не мога, нямам сили да го сторя.

Да вляза тук е същото като да отворя стар фотоалбум или да заредя във видеото полузабравена касета. Това е минало. Мъртво. Погребано, оплакано, забравено.

Никога не се връщай по следите си. Там те чакат само сенки.

Дълбината дарява тази възможност с необичайна лекота. По-сигурно и впечатляващо е от снимките и видеото. От миналото винаги те дели само една крачка. Стига да пожелаеш, възкръсва.

Обаче само на Бога е позволено да вдига мъртъвците от гробовете.

Притварям вратата, внимателно, предпазливо, сякаш се страхувам да не събудя някой, който спи в празната хотелска стая. Ключалката се заключва с разочаровано щракване. От моята стая ме делят двайсет крачки, но аз нямам сили да направя дори една-единствена.