Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 10
Сергей Лукяненко
— И в реалността са успели да го издирят — съобщава Ежко.
— Значи е посегнал на нещо сериозно.
— Аха. Само че и в реалността бил мъртъв.
Докато бавно вдигам глава, оставям лъжицата и избърсвам устните си със салфетката, старецът успява да напълни чашката си.
— Успокой, Господи, душата на твоя раб Подляра, нелишения от талант хакер, който беше грубиянин, ала с добро сърце… — припряно бърбори Ежко. Отпиваме, без да се чукнем.
—
— Така разправят. А как му е светското име — виж, това не съм питал.
— И полицията какво? — Прякорът не ми говори нищо. Но самият факт… Човек, убит в
— Разправят, че било случайност. Викат, че може да е имал слабо сърце и да е умрял от претоварването. Какво чудно има?
Свивам рамене.
Всичко се случва.
Едни така се прехласват в
Всичко се случва. Всичко.
— Живот — съгласявам се аз. — Мрачна история, старче.
— Ами да… Освен това полицията още била на крака.
Виж това е съвсем интересно.
Какво ли не съм преживял. И мен са ме преследвали. И за моята глава са обявявали награда. Край, отказах се от тия игрички, те са за младите.
Но да спипат някой хакер и в
— Интересно — казвам. — Интересно. Благодаря, Ежко. Развлече ме!
— Струва ли историята ми един въшлив долар? — пита хитро старецът.
Разбира се, в разказа му не съдържа никаква тайна. Човек може да научи всичко и просто така, ако потърси информацията. Но няма как да е в крак с всичко ново, в това е и проблемът, и спасението. А Ежко припечелва, като преценява какво и с кого да сподели. За деветдесет процента от седящите тук историята е напълно безинтересна. Другите девет процента ще я изслушат, за да я забравят.
А виж мен с нещо ме заинтригува…
— Струва, старче — съгласявам се аз. Протягам му еднодоларова банкнота.
Ежко ловко я скрива в дланта си и се оттегля. За да разправи някой друг поредното… всъщност, не е ли все едно какво? Сигурно е скътал по нещо интересно за всеки. Ежко не е алкохолик, а професионалист висша класа.
Затова толкова го ценим всички, като се почне от клиентите и се свърши със собственика на „Цар-риба“.
Междувременно ми донасят щуката.
— И как е сготвена? — интересувам се аз, оглеждайки грамадната риба.
— Нашият главен готвач — с усмивка отговаря сервитьорката — беше горд да изпълни такава интересна поръчка. Месото на щуката се смила и каймата се смесва с бял хляб, накиснат в мляко…
Всичко е както си му е редът. Щом не съм опитал ястието, трябва да ми бъде обяснено какво точно ще консумирам…
И в този миг околният свят потреперва като при земетресение, разчупва се, потъва в тъмнина.
Наядох се, няма що…
— Льоня!
Разклатих глава, примигнах. Светът бавно, без особено желание, придобиваше цвят.
— Льоня, тук ли си?
Вики ме гледаше с лека ирония. Държеше сваления ми виртуален шлем в ръка, дори не го бе изключила от захранването, и във вътрешността му още се мяркаха някакви картинки.