Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 159

Когато се върнаха на кея, вече беше станало единайсет и половина. Бяха измръзнали до кости и уморени. Скочиха на транспортното корабче и Хуан тъкмо се наведе да мине под кея, когато един постови се провикна:

— Стой! Какво правите навън след сигнала за лягане?

Хуан се изправи:

— Днес следобед, когато излязохме с китайците да търсим кораба, си забравих айпода.

— Не ме интересува какво си забравил. След часа за лягане никой не може да излиза. Слизайте от там. Ще дойдете с мен. — Мъжът вдигна заплашително автомата си.

— По-спокойно — хладнокръвно отговори Хуан и си помисли, че е страшно лош късмет да попаднат на най-ревностния войник в аржентинската армия. — Приятелю, не искаме неприятности.

— Като не искате неприятности, да си бяхте стояли в спалното. Мърдайте!

Линк прекрачи първи на кея. Постовият несъзнателно отстъпи, когато видя ръста на своя арестант. Линк беше почти една глава по-висок от него и с дебелите си дрехи приличаше на бяла мечка. Хуан се появи до него и преди аржентинецът да излае още някоя команда, той се приведе, блъсна автомата назад и стовари един десен в лицето му. Улучи очилата и ги строши. Линк издърпа хеклера от ръцете на войника и стовари един шут в дясното му коляно. Аржентинецът рухна на земята, а Кабрило се тръшна отгоре му, за да заглуши виковете за помощ. Не се поколеба. Залогът беше твърде висок. Притисна с длан носа и устата на мъжа, като с тяло не му позволяваше да помръдне. Всичко трая малко повече от минута.

— По дяволите! — изруга Хуан, когато се изправи, дишайки тежко. Ръцете му бяха изцапани с кръв.

— Какво да го правим? Ако го вземем с нас, ще изглежда подозрително. Това не е място, откъдето можеш да дезертираш.

Свали качулката на мъжа и издърпа черната маска, напои я с кръв и я размаза по близкия кнехт. Щеше да изглежда, че мъжът се е спънал и падайки, е изгубил съзнание. Със смъкната качулка и маска на това време човек не можеше да изкара и десет минути, без да замръзне.

— Проблемът е решен. Хайде да си вървим.

Следващата сутрин Кабрило се събуди от звъненето на телефона. Купчината одеяла на леглото му тежеше цял тон и той си беше легнал по анцуг. Въпреки това му беше студено. Това зъзнене му напомняше за утрините в Казахстан, когато беше още в ЦРУ и се беше инфилтрирал в космодрума „Байконур“. Плъзна ръка изпод завивките и взе преносимата слушалка от нощното шкафче.

— Ало? — Минаваше осем и петнайсет. Беше се успал.

— Къде си? — обаждаше се Овърхолт от Лангли.

— Честно казано, в леглото.

— Случайно да си близо до Антарктида? — Тонът беше остър, почти обвинителен. Какъвто и натиск да упражняваха върху него, Овърхолт винаги се грижеше и Хуан да го усети.

— Намираме се на половината път до Кейптаун заради посещението на емира — излъга Хуан толкова гладко, че за малко сам да си повярва.

— Сигурен ли си?

— Ланг, имам навигационни уреди за няколко милиона долара. Би трябвало да зная къде се намираме. Можеш ли да ми кажеш накратко какво те тревожи?

— Чу ли за подводницата, която китайците изпратиха да защитава аржентинците?