Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 150

— Свободно, сержанте. Каква гледка, а?

— Да, майоре. Най-невероятното нещо, което съм виждал. Забелязахме го на разсъмване и дойдохме да го разгледаме. Моля за извинение, но реших, че заслужавате малко сън против бръчките.

От всеки друг подобно изказване би се приело като сериозно нарушение на устава, но жилестият сержант си беше извоювал правото от време на време да проявява фамилиарност.

— На теб ще ти трябват години за тази цел — ухили се майорът.

Наоколо се понесе кикот.

— Сержанте, стълбата е готова — каза един от войниците.

Еспиноза пое първи по нея, като двама души я държаха за основата в случай на някой по-силен порив на вятъра. Майорът беше преработил така външните си ръкавици, че можеше да освобождава показалците си, за да влизат в спусъчната скоба. Той надникна над фалшборда. На палубата цареше бъркотия — варели от нафта и разхвърляни мореплавателски принадлежности. Не забеляза движение, затова махна на следващия да се качи при него.

Вятърът виеше толкова пронизително в стрелата и кабелите на крана, че по гърба на Еспиноза полазиха тръпки. Звучеше като вой на оплаквачки. Майорът погледна нагоре към прозорците на мостика, но не видя нищо, освен отражението на небето.

Миг по-късно до него застана Раул, последван от Лугонес. Сержантът беше въоръжен с автомат, под чиято къса цев беше монтирано мощно фенерче. Тримата пресякоха предпазливо палубата, като единият винаги прикриваше напредването на останалите. На отвора под мостика нямаше преграда, затова стигнаха до релинга на десния борд и продължиха към кила. Над главите им се издигаха подобните на скелет празни лодбалки. От всяка висеше стоманено въже.

Хименес завъртя колелото и освободи резетата, после погледна към Еспиноза, който кимна, и той отвори вратата. Сержант Лугонес държеше оръжието си в готовност.

Вътрешността беше сумрачна, затова Лугонес светна фенерчето. Бояджийските работи отвътре бяха почти толкова лошо изпълнени, колкото и отвън. Балатумът беше прокъсан и имаше вид, сякаш никога не бе виждал вода и парцал.

Дъхът им се виеше като ореол над главите им.

— Изглежда, домакините ги няма.

— Да не избързваме, лейтенанте. Хайде да се качим на мостика. Ако някъде има отговори на тази мистерия, единственото място, където можем да ги открием, е мостикът.

Изкачиха се няколко палуби нагоре, като надникваха в помещенията, край които минаваха. От начина, по който бяха разхвърляни мебелите, беше очевидно, че изоставеният съд е преживял тежка буря. Не откриха никакви следи от екипажа.

Мостикът беше широк и сумрачен заради слоя сол, който покриваше стъклата. Отново не откриха никого, но на масата за карти зад щурвала намериха лист хартия, поставен в найлонов джоб и залепен за нея с няколко безцветни лепенки.

Лугонес използва бойния си нож, за да извади листа, и го подаде на своя началник.

Еспиноза зачете на глас:

„До всеки, който намери това писмо. Бяхме принудени да напуснем «Норего» след отказ на водните помпи, защото в трюма започна да нахлува вода през дупка в корпуса. Главният инженер Скот направи всичко възможно да ги накара да заработят отново, но не се получи. Решението, което взехме, не беше лесно. Тези води са коварни и далече от всякакви брегове, но една плаваща спасителна лодка е по-добра от потъващ кораб. Моля се за моите хора. Ако не успеем да се спасим, моля, кажете на жена ми, че много обичам нея и нашите момчета. Това важи и за останалите мъже и техните семейства“.