Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 118

Конят изглежда обичаше тази дива езда не по-малко от своята господарка.

Едва когато наближи гората, която се простираше от двете страни на реката, жребецът забави ход. Максин навлезе в тясната долчинка, а конят поемаше шумно дъх през разширените си ноздри.

Тя чуваше как реката бълбука по камъните и песните на птиците по дърветата. Наведе се под един клон и насочи коня навътре в гората. Това беше нейното убежище, нейното специално място в обширното имение. Чистата вода на рекичката щеше да засити жаждата на коня, а брегът бе обрасъл с гъста трева, на която беше спала по време на безброй сиести.

Тя прехвърли крак през седлото и скочи на земята. Нямаше защо да се тревожи за коня, той нямаше да се отдалечи. Извади от чантата на седлото одеяло от фин египетски памук и точно се готвеше да го постеле на земята, когато иззад едно дърво се показа човек.

— Извинете, госпожо.

Максин се завъртя, разгневена от тази внезапна поява. Беше Раул Хименес, заместникът на нейния заварен син.

— Как смееш да идваш тук? Трябва да си в базата с останалите войници.

— Предпочитам компанията на жени.

Тя направи две крачки към него и го зашлеви.

— Би трябвало да кажа на генерала за твоето неблагоразумие.

— А за това какво ще му кажеш? — Той я притисна към себе си и я целуна.

Тя се съпротивлява няколко секунди, но скоро отстъпи и сложи ръка на тила му.

Най-накрая Хименес се отдръпна.

— Божичко, колко ми липсваше.

Отговорът на Максин беше нова, по-страстна целувка. Сега, когато бяха насаме, цялата преструвка с неговата плахост изчезна. Отстъпиха пред желанието си.

Доста по-късно лежаха един до друг на набързо постланото одеяло. Тя игриво докосна белезите от изгаряне по лицето му, които още бяха зачервени, и подхвърли:

— Вече не си толкова красив. Май ще трябва да си намеря друг любовник.

— Не мисля, че има някой в полка, който ще се осмели на това.

— Нима искаш да кажеш, че не си струвам военен съд?

— За мен ти си струваш и самата смърт, но не бива да забравяш, че аз съм най-смелият в армията — пошегува се той. След миг лицето му помръкна.

— Какво има, скъпи?

— Най-смелият — измърмори той с огорчение. — Не се иска много смелост да разстрелваш селяни или да отвлечеш някаква американка.

— Каква американка?

— Там ни изпрати твоят съпруг. В Америка, където хванахме една жена — специалист по китайски кораби, или нещо подобно. Нямам представа защо. Обаче трябва да ти кажа, че не за това се записах в армията.

— Познавам съпруга си — каза Максин. — Всичко при него е планирано. От закуската до командването на полка. Явно си има причини. Замина за Буенос Айрес веднага щом ти и Хорхе се върнахте.

— Срещнахме се в градското ви жилище. С него имаше някакви жълти, мисля, че са китайци.

— Те са от посолството. Напоследък Фелипе се среща доста често с тях.

— Съжалявам, но въпреки това не ми харесва. Не ме разбирай погрешно. Обичам армията, обичам Хорхе, но последните няколко месеца… — гласът му заглъхна.

— Може и да не повярваш — отговори Максин отсечено, — но аз обичам съпруга си и тази страна. Фелипе може да е много неща, но не е безразсъден. Каквото и да прави, то е за висшето благо на Аржентина и нейния народ.