Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 119

— Нямаше да говориш така, ако беше видяла нещата, които ни нареди да извършим.

— Не искам да слушам — отговори тя упорито и се отдръпна от него.

Той сложи ръка на голото й рамо.

— Извинявай, не исках да те разстройвам.

— Не съм разстроена — отговори тя, но си избърса сълзите. — Фелипе ми казва много малко, но аз винаги съм му имала доверие. Ти също трябва да му се довериш.

— Слушам — отговори Хименес и се опита да я привлече към себе си.

Максин се измъкна от прегръдката му.

— Трябва да се връщам. Дори когато Фелипе е в Буенос Айрес, слугите пак клюкарстват.

— Разбира се. Моите прислужници също клюкарстват непрекъснато.

Засмяха се, защото той произхождаше от бедно семейство.

Максин се облече и се качи на коня, който пасеше наблизо.

— Утре ще те видя ли? — попита Раул, докато прибираше одеялото в чантата на седлото.

— Ако обещаеш да не говориш за съпруга ми и неговата работа.

— Ще бъда добър войник и ще изпълня тази заповед.

Пилотът на хеликоптера изпита облекчение, че двамата пътници платиха в брой, защото когато видя местоназначението им, реши, че всеки техен чек ще е без покритие. Сега обаче си каза, че трябва да се обади на партньора си да провери дали и парите не са фалшиви.

Беше се спазарил да ги закара от международното летище на Рио Галеао до някакъв товарен кораб на сто мили навътре в океана. Отдалече той приличаше на десетките плавателни съдове, които всяка седмица се насочват към Бразилия, но когато наближиха и започна да различава подробности, реши, че това е купчина ръжда, която едва се държи на вода. Пушекът от димохода беше толкова черен, че според него караха със смес от котелно гориво и старо смазочно масло. Палубните кранове едва се крепяха на местата си, да не говорим как биха вдигали товари. Той погледна през рамо по-младия от пътниците, сякаш искаше да попита: „Сигурни ли сте?“

Мъжът имаше нездравия цвят на човек, който не е спал от дни и носи тежко бреме. Въпреки това му намигна и загрижеността по лицето му се стопи.

— Не е много за гледане — каза пътникът по интеркома, — но си върши работата.

— Не мисля, че мога да кацна на палубата — каза пилотът на английски с португалски акцент.

— Няма проблеми. Само зависни над кърмата и ние ще скочим.

Другият пътник, мъж на петдесет-шейсет години с превързана глава, изстена пред перспективата да скочи от хеликоптера.

Пилотът насочи вниманието си към управлението на апарата, а пътниците събраха багажа си, който се състоеше от лаптоп и износена брезентова мешка. Всичко останало беше изхвърлено в Мисисипи.

На Хуан Кабрило никога не му омръзваше да гледа „Орион“. За него той беше произведение на изкуството, също като картините, които висяха по стените на тайните коридори. Трябваше обаче да признае, че завръщането у дома е по-сладко, когато мисията е изпълнена. Беше намигнал наперено на пилота, но тревогата за съдбата на Тамара стискаше стомаха му с ледени пръсти.

Бразилският пилот спусна хеликоптера на трийсетина сантиметра от палубата и Макс и Хуан скочиха. Приведоха се, за да устоят на въздушната струя от плющящото витло, докато пилотът издигаше машината. Щом хеликоптерът се превърна в бляскава точка на хоризонта, кормчията — Хуан предположи, че е Ерик Стоун — спря машината за дим, която създаваше илюзията, че корабът се задвижва от традиционните, макар и лошо поддържани дизели.