Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 50

Отново забарабани по вратата.

– Исса, Бримстоун, моля ви!

Никакъв отглас, само гневен арабски говор. Кару затисна вратата с крак и продължи да удря по нея.

– Исса! Той ще ме убие! Исса! Пусни ме вътре!

Какво толкова се бавеха? Секундите се топяха една след друга, изчезвайки като скупита в броеница. Вратата отново подскочи под крака ѝ, някой я насилваше отвътре – дали този път не беше Исса? – и тогава почувства горещината върху гърба си. Този път не загуби нито миг, а рязко се обърна, опря гръб върху вратата, за да я държи затворена, и вдигна ръце, сякаш даваше възможност на татуировките си да погледнат. Този път нямаше взрив, само пукане на освободената енергия, която накара косата ѝ да се изправи като змиите на Медуза

Ангелът идваше дебнешком към нея с наведена глава, гледайки я изпод вежди с изгарящите си очи. Личеше, че не му е леко да ходи, сякаш вървеше срещу силен вятър. Каквато и да беше силата в дланите на Кару, която го запрати в стената, тя продължаваше да му пречи, но не можеше напълно да го спре. Отпуснатите покрай тялото му ръце бяха свити в юмруци, а върху лицето му беше застинало свирепо изражение заради усилието да потисне болката.

Той спря на няколко крачки от нея и я погледна. Този път наистина я гледаше и очите му вече не бяха мъртви, а се местеха по лицето и врата ѝ, надолу към нейните хамси и обратно към лицето. Погледът му отскачаше напред-назад, сякаш нещо не беше както трябва.

– Коя си ти? – попита и тя почти не разпозна езика на химерите, който говореше, толкова мек звучеше в неговата уста.

Коя е тя ли? !

– Не е ли редно да зададеш този въпрос, преди да се опиташ да убиеш някого? Отново усети натиск върху вратата зад гърба си. Ако и този път не е Исса, с нея е свършено.

Ангелът пристъпи още крачка напред и Кару отстъпи встрани, за да може вратата да се отвори.

– Кару! – гласът на Исса, остър.

Тя се обърна и прекрачи през портала, а вратата се затръшна зад гърба ѝ.

Акива се втурна след нея и отвори рязко вратата само за да се изправи лице в лице с някаква крещяща жена, която пребледня и хвърли метлата си в краката му.

Момичето беше изчезнало.

Той постоя още миг така, равнодушен към лудостта, обзела всички наоколо. Мислите му препускаха. Момичето щеше да предупреди Бримстоун. Трябваше да я спре, можеше лесно да я убие. Вместо това обаче, я нападаше тромаво, позволявайки ѝ да избегне ударите и накрая да се спаси. Защо?

Много просто. Имаше желание да я огледа.

Глупак.

И какво видя или само си въобразяваше, че вижда? Някакъв проблясък от безвъзвратно изгубеното минало – призрак на момиче, което преди много, много време го научи да изпитва жал само за да може накрая собствената ѝ съдба да обори наученото. Мислеше си, че и последната искрица милост в него е угаснала, но сега не можа да убие това момиче. А после, като гръм от ясно небе – хамсите.

Човек, белязан с окото на дявола! Защо?

Можеше да съществува само един възможен отговор, толкова прост, колкото и смущаващ.