Читать «Създадена от дим и кост» онлайн

Докато крачеше по покритите със сняг павета, Кару нямаше никакви злокобни предчувствия за този ден. Той приличаше на всеки друг понеделник, обичаен със своята неизменна понеделничност, както и със своята януарничност. Студен и тъмен – посред зима слънцето не изгряваше преди осем, – но и очарователен в същото време. Сипещият се сняг и ранният час се бяха наговорили да придадат на Прага призрачна осанка и тя приличаше на дагеротипна фотография, сребриста и леко размазана.

Шумът от преминаващите по крайбрежния булевард трамваи и автобуси подсказваше, че това е ден от двайсет и първи век, но зимното умиротворение из притихналите улички сякаш принадлежеше на друга епоха. Сняг, камъни и бледо осветление, звукът от стъпките на Кару и струйката пара над нейната чаша с кафе, а тя – сама и унесена в делнични мисли: училището, поръченията. От време на време горчиво хапеше бузата си отвътре, щом сърцето ѝ се свиеше от неочаквана болка, каквито обикновено са сърдечните спазми, но тя не им обръщаше внимание, непоколебима, готова да премине и през това.

В едната си ръка държеше чашата с кафе, с другата се загръщаше в палтото. Папката ѝ за рисунки висеше окачена през рамото, а по косата ѝ – разпусната и пауновосиня – се трупаше дантела от снежинки.

Просто още един ден.

И тогава.

Ръмжене, бързи стъпки, някой я сграбчи изотзад и я притисна здраво към широки – мъжки – гърди, докато ръцете рязко смъкнаха шала и нечии зъби – зъби – опряха шията ѝ.

Ухапване.

Нападателят ѝ я хапеше.

Раздразнена, тя се опита да се освободи, без да разлее кафето, но все пак част от него се разплиска върху мръсния сняг.

– За бога, Каз, разкарай се! – сопна се тя и се извъртя, за да застане лице в лице с бившето си гадже. Светлината от лампата падаше меко върху красивото му лице. "Тъпа красота – помисли си, докато го отблъскваше. – Тъпо лице."

– Откъде разбра, че съм аз? – попита той.

– Винаги си ти. И номерът никога не минава.

Казимир с това си изкарваше хляба – като внезапно изскачаше отнякъде, – а сега беше видимо разочарован, че не успя да изтръгне поне едно слабо ахване от нея.

– Ти не подлежиш на сплашване – оплака се той и направи нацупена гримаса, която според него беше неустоима.

Доскоро тя наистина не можеше да ѝ устои. Обикновено се повдигаше на пръсти и ближеше нацупената му долна устна, ближеше я до забрава, после я захапваше и стискаше със зъби, преди да потъне в целувка, от която се топеше като размекнат на слънце мед.

Но тези дни отминаха.

– А може би просто ти не си страшен – отвърна и продължи.

Той я настигна и с ръце в джобовете закрачи редом с нея.

– Аз съм страшен. Какво ще кажеш за ръмженето? Ами ухапването? На всеки нормален човек би му спряло сърцето. Само не и на теб, имаш лед вместо кръв.

Когато тя не отговори, той добави: