Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 48

Втората ѝ мисъл бе, че няма да има никакво после, защото той ще я убие.

Нападна я така светкавично, че крилете му оставиха огнена следа във въздуха. Макар че тя пак отскочи рязко встрани, неговият огнен образ прогори зениците ѝ. Мечът му отново я засегна, този път по ръката, но тя успя да избегне смъртоносния удар. Кару също беше бърза. Поддържаше дистанцията между тях; той се опитваше да я доближи, а тя танцуваше наоколо, гъвкава и непостоянна като вода. Погледите им отново се срещнаха и, отвъд неземната му красота, Кару почувства неговото нечовешко, абсолютно отсъствие на милост.

Той нападна отново. И макар че беше бърз колкото Кару, нямаше достатъчно пространство, за да замахне с меча. Ударът, насочен към гърлото ѝ, попадна в ключицата. Тя не почувства болка – болката щеше да дойде по-късно, стига дотогава да не е мъртва, – а само разливаща се по тялото ѝ топлина, кръв, както се досети. Поредна атака, но тя я посрещна с дървената цепеница, която се превърна в трески, разлетели се във всички посоки; в ръката ѝ остана само парче старо дърво с дължина на кинжал, жалко подобие на оръжие. Когато ангелът нападна за пореден път, тя го отбягна с лъжливо движение и атакува на свой ред, усещайки как дървото попада в плът и потъва в нея.

Кару не за първи път пробождаше някого и мразеше отвратителното усещане за проникване в жива плът. Тя отскочи рязко, оставяйки недодяланото си оръжие в тялото му. По лицето му не пролича нито болка, нито изненада. Това лице, помисли си Кару, докато той наближаваше, е лице на мъртвец. Или по-скоро живото лице на една мъртва душа.

Обзе я сковаващ ужас.

Този път успя да я приклещи в ъгъла и сега и двамата знаеха, че тя няма как да избяга. Кару смътно си даваше сметка за надигналите се из уличката и от прозорците викове на изумление и страх, но цялото ѝ внимание беше насочено към ангела. Какво изобщо означаваше това ангел? Как го каза Изил? "Серафимите са тук." Спомняше си тази дума отпреди; серафим беше висока степен в йерархията на ангелите, поне според християнските митове, към които Бримстоун питаеше дълбоко презрение, както и към всички останали религии. "На хората им е дадено да виждат само малка част от цялото – казваше той. – Само толкова, колкото да могат да си доизмислят останалото. Всичко това е като юрган, съшит от вълшебни приказки, сред които тук-там има по някоя кръпка истина."

– Тогава кое е истинско? – поиска да узнае тя.

– Ако можеш да го убиеш, или то може да те убие, тогава е истинско.

Съгласно това правило, ангелът насреща ѝ беше съвсем истински.

Той вдигна меча и тя просто го наблюдаваше, като отклони вниманието си само за миг към татуираните с черно мастило линии напряко през пръстите му – споходи я мимолетното чувство, че са ѝ познати, но после то се стопи, също толкова бързо, колкото се беше появило – и продължи да гледа своя убиец в лицето, питайки се безмълвно защо. Виждаше ѝ се невъзможно това да е последният миг от нейния живот. Тя наклони глава настрани, отчаяно търсейки в неговите черти някаква следа от. душа. И тогава я видя.