Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 51

Всъщност тя не беше човешко същество.

15.

 ДРУГАТА ВРАТА

Кару се строполи на колене в преддверието. Едва дишайки, тя се отпусна напред и се сгуши в змийското тяло на Исса.

– Кару! – Исса я взе в прегръдките си и по двете ѝ ръце полепна кръв. – Какво е станало? Кой ти стори това?

– Не го ли видя? – замаяно попита Кару.

– Кого да видя?

– Ангелът.

Реакцията на Исса беше ураганна. Тя се дръпна назад като змия, готова да нападне, и просъска: "Ангел? " . Всичките нейни змии – в косата ѝ, около кръста и раменете – започнаха да се гърчат заедно с нея и да съскат. Кару изкрещя, а раните ѝ зейнаха от рязкото движение.

– О, милата ми, скъпото ми момиче. Прости ми! – Исса отново омекна и залюля Кару като малко дете. – Как така ангел? Това със сигурност не е.

Кару примигна насреща ѝ. Сенките наоколо все повече се сгъстяваха.

– Той защо искаше да ме убие?

– Миличка, миличка – занарежда Исса. Свали надупченото от меча палто на Кару и шала ѝ, за да огледа раните, но кръвта все още шуртеше силно, а светлината в преддверието беше недостатъчна. – Толкова много кръв!

На Кару ѝ се стори, че стените се сключват като свод над главата ѝ. Тя очакваше вътрешната врата най-сетне да се отвори, но това не стана.

– Няма ли да влизаме вече? – Гласът ѝ стана немощен. – Искам Бримстоун. – Спомни си как я беше вдигнал на ръце и как дълго я държа така, когато се върна кървяща от Санкт Петербург. Колко спокойна и сигурна се чувстваше тогава, убедена, че ще я излекува. Тогава я изцери и пак щеше да го направи.

Исса сви на топка просмукания с кръв шал на Кару и се опита да запуши с него раните ѝ.

– Той не е тук в момента, момичето ми.

– А къде е?

– Сега. Не можем да го безпокоим.

Кару изскимтя. Тя си искаше Бримстоун. Имаше нужда от него.

– Да го безпокоим ли? – едва пророни, но после взе да губи съзнание, да се унася.

Пропадане.

Гласът на Исса, някъде отдалече.

А после нищо.

Един след друг, като в зле монтиран филм, пред очите ѝ взеха да пробягват образи: очите на Исса и Ясри, съвсем близо, тревожни. Гальовни ръце, студена вода. Сънища: Изил и онази твар върху гърба му, нейното подпухнало лице с кафяво-червеникав цвят на смачкан плод и ангелът, устремен право към Кару, сякаш готов да я подпали с очите си.

Гласът на Исса, приглушен и тайнствен:

– Какво ли означава това, че са слезли в света на хората?

Ясри:

– Може би са намерили начин да се върнат. Доста време им трябваше, въпреки голямото им самочувствие.

Това вече не беше сън. Кару беше дошла в съзнание и сякаш доплувала – с огромно усилие – от далечен бряг, сега лежеше тихо, заслушана. Оказа се в старото си детско креватче в дъното на дюкянчето; разбра го дори без да отваря очи. Раните ѝ горяха, а във въздуха се носеше мирис на лечебен мехлем. Двете химери стояха от другата страна на шкафовете с книги и разговаряха шепнешком.

– Но защо ще нападат Кару? – просъска Исса.

Ясри:

– Да не мислиш, че? Няма как да са разбрали за нея.

Исса:

– Естествено, не ставай глупава.

– Не, не са, разбира се, че не са – въздъхна Ясри. – О, дано Бримстоун се върне. Как мислиш, дали да не идем да го доведем?