Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 47

Враг. Враг. Враг. Осъзнаването на този факт запулсира в нея с ритъма на сърцето: странникът с огнени очи беше неин враг. Лицето му – о, неземна красота, той беше съвършен, той беше митичен – имаше съвършено студено изражение. Обзе я едновременно порив да побегне и страх да се обърне с гръб към него.

Тъкмо Изил я накара да вземе решение.

– Мелек! – изпищя той, сочейки мъжа. – Мелек!

Ангел.

Ангел? !

– Познавам те, смъртоносна птицо на душата! Знам какво си ти! – Изил се обърна към Кару и припряно каза: – Кару, дете на желанията, трябва да вървиш при Бримстоун. Кажи му, че серафимите са тук. Върнали са се. Трябва да го предупредиш! Бягай, дете, бягай!

И тя побягна.

Но опитът ѝ да се махне от Джемаа ел-Фна беше осуетен от пощурялата тълпа. Тя си проправяше път с рамо през навалицата, блъсна нечие тяло, заобиколи камилски хълбок, прескочи завита на кълбо кобра, която се стрелна към нея, безобидна с извадените си зъби. Хвърляйки от време на време поглед през рамо, Кару не забеляза да я преследват – нито следа от него, – но въпреки това, усещаше, че е по петите ѝ.

Възбудата пропълзя до самия край на всеки неин нерв. Усещаше тялото си живо и нащрек. Преследваха я, беше се превърнала в плячка, а дори не взе ножа, който обикновено криеше в ботуша, убедена, че няма да ѝ трябва при срещата с осквернителя на гробове.

Тичаше, отдалечавайки се от площада по една от множеството малки улички, които се вливаха в него като потоци. Тълпите из сука бяха оредели, а повечето светлини – изгасени, и тя ту потъваше, ту изплуваше от дебрите на мрака, препускайки напред с дълги, отмерени и леки крачки. Стъпалата ѝ докосваха почти безшумно земята. Правеше широки завои, за да избегне сблъсъка с някой изскочил внезапно иззад ъгъла минувач, и все поглеждаше назад, но там нямаше нищо тревожно.

Ангел. Думата продължаваше да отеква в съзнанието ѝ.

Наближаваше портала – оставаше ѝ само още един завой към продължението на една от глухите улички и ще бъде там, ако изобщо успее да го стигне.

Внезапно движение над главата ѝ. Жега и ниско пърпорене на размахани криле.

Отгоре някаква плътна черна маса скри луната. Нещо фучеше право към Кару на огромните си, невъзможни криле. Жега, плясък на криле и свистене на въздух, разцепен от острие. Острие. Тя се метна встрани и усети как стоманата жилна рамото ѝ, преди да се забие в резбованата врата, разцепвайки дъските. Кару грабна едно нащърбено парче дърво с остър край и се завъртя да посрещне нападателя си.

Стоеше на разстояние колкото човешки ръст, опрял върха на меча си в земята.

"О! ", помисли си Кару, впила поглед в него.

О!

Истински ангел.

Стоеше, без да се крие. Острието на дългия меч хвърляше отблясъци под нажежените до бяло криле – огромни искрящи криле, чийто размах стигаше стените на къщите от двете страни на уличката; всяко перце в тях трептеше като духнато от вятъра пламъче на свещ.

И тези очи.

Погледът им беше като пламтяща факла, нажежила въздуха между двамата. Той беше най-красивото нещо, което Кару някога бе виждала. Първата ѝ мисъл, нелепа и всепоглъщаща, бе да го запомни добре, за да може после да го нарисува.