Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 45

Последва странно стълкновение, което изглеждаше така, сякаш възрастният човек се бори сам със себе си. Най-близкият келнер плесна смаяно с ръце, а Кару избута стола си назад, по-настрани от размаханите видими и невидими крайници.

– Стига! Престани! – извика с подивели очи Изил. Подпря се на една ръка, с другата вдигна тояжката и взе силно да налага гърба си и невидимата твар, кацнала на него. Удряше отново и отново, сякаш се самобичуваше, докато накрая не падна с писък на колене. Стисна врата си с две ръце и тояжката се изтърколи настрани. По яката на джелабата му взе да избива кръв – онази твар сигурно пак го беше ухапала. Страданието, изписано по лицето му, беше непоносима гледка за Кару. Без да се замисля, тя се хвърли към него и го стисна за лакътя, решена да му помогне.

Грешка.

Тутакси почувства нещо на врата си: лигаво докосване. Тръпка на отвращение премина през цялото ѝ тяло. Това беше език. Разгут все пак успя да я вкуси. Долови гнусен премляскващ звук и залитна настрани, оставяйки гробограбителя все още на колене.

Вече започваше да ѝ писва. Тя събра зъбите и грабна скицника.

– Почакай, моля те! – проплака Изил. – Кару, моля те!

Молбата му бе толкова отчаяна, че тя се поколеба. Тътрейки се на колене, той изрови нещо от джоба си и ѝ го подаде. Клещи. Изглеждаха ръждиви, но Кару знаеше, че това не е ръжда. Това бе оръдието на неговия занаят, покрито с останки от мъртвешки усти.

– Моля те, скъпа – продължи той, – нищо друго не ми остава.

Тя веднага разбра какво иска от нея и ужасена отстъпи назад.

– Не, Изил! Божичко! Отговорът е не.

– Един бруксис ще ме спаси! Иначе не мога да се отърва. Вече използвах моите. Трябва ми друг бруксис, за да се отърва от глупавото си желание. Ти можеш да го направиш вместо мен. Моля те. Моля те!

Бруксис. Това беше желание, по-силно дори от гавриела, и за него имаше само една цена: единственият начин да се сдобиеш с такова желание бе в замяна на собствените си зъби. Всичките, като при това ги извадиш сам.

Мисълта как изтръгва един по един собствените си зъби замая Кару.

– Не ставай смешен – изсъска тя, ужасена, че се е осмелил дори да я попита. Но той все пак беше луд човек, а точно в този момент и изглеждаше така.

Тя отстъпи назад.

– Знаеш, не бих те молил за нещо такова, ако не беше единственият изход!

Кару бързо се отдалечи с наведена глава и продължи да върви, без да се обръща назад, въпреки надигналия се зад нея рев. Той се открои сред царящия на Джемаа ел-Фна хаос и внезапно заглуши всички останали звуци. Приличаше на някаква влудяваща жалейка, сякаш виеше оплаквачка на мъртвец – тънък и пронизителен порой от звуци, каквито никога досега не беше чувала.