Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 44

– Масов гроб. Добре го бяха прикрили, но Разгут го надуши. Винаги открива мъртвите.

– Голям талант, няма що! – Кару настръхна при мисълта как Разгут я гледа похотливо с надеждата да я вкуси. Съсредоточи се върху зъбите. По корените им бяха полепнали парчета изсушена плът и мръсотията, от която са били изровени. Въпреки мръсотията, личеше, че не са с високо качество: принадлежаха на хора, които са дъвчели твърда храна, пушели са лула и не са знаели за съществуването на пастата за зъби.

Тя ги събра от масата и ги пусна в недопития си чай, после разклати чашата, преди да ги изсипе обратно в подгизнала купчинка ментови листа и зъби, сега малко по-чисти. Започна да ги събира един по един. Резци, кътници, кучешки зъби – детски и на възрастни хора.

– Нали ти е известно, че Бримстоун не приема детски зъби.

– Май на теб не всичко ти е известно – сопна ѝ се той.

– Моля? !

– Понякога приема. Само веднъж. Един път поиска няколко детски зъба.

Кару не му повярва. Бримстоун категорично отказваше да купува млечни зъби, независимо дали са на животни, или на хора, но не видя смисъл да спори.

– Е – тя бутна настрани дребните зъбчета и се опита да не мисли за малките телца в масовия гроб, – на мен не ми е казвал, че иска детски зъби, затова ще трябва да ти ги върна.

След това подържа в дланта си всеки от зъбите на възрастните, заслушана какво ѝ казва тяхното жужене. Накрая ги сортира в две купчинки.

Изил я наблюдаваше с безпокойство, местейки очи от едната купчинка на другата.

– Май доста са дъвчели, а? Лакоми цигани! Продължават да дъвчат и като мъртви. Никакви обноски. Изобщо нямат обноски за маса.

Повечето зъби бяха изтрити почти до корен, гнили и проядени, те не ставаха за Бримстоун. Кару продължаваше да сортира и едната купчинка стана значително по-голяма от другата, но Изил не знаеше коя от тях какви зъби съдържа. Той кимна с надежда към по-голямата купчина.

Тя поклати глава и измъкна от портфейла няколко банкноти от дихрамите, които ѝ даде Бримстоун. Това беше прекалено щедро заплащане за няколкото жалки зъба, но явно и то не отговаряше на очакванията на Изил.

– Само толкова ли след всичкото това копане – простена той. – И за какво – за няколко хартийки с образа на умрял крал. Мъртвите никога не ме изпускат от поглед. – Гласът му пресекна. – Не мога да продължавам така, Кару. Свършен съм. Вече нямам сили да вдигам лопатата. Ровя сухата земя като куче. Край с мен.

Жал прониза сърцето ѝ.

– Сигурно има и други начини да преживяваш.

– Не. Само мъртвите ми останаха. "Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш." Ницше го е казал, знаеш. Умен човек. С големи мустаци. – Той подръпна собствените си зацапани мустаци и направи опит да се усмихне.

– Да не ми казваш, че искаш да умреш, Изил?

– Само ако имаше начин да се освободя.

– И няма ли начин? – сериозно попита тя. – Все трябва да има нещо, което можеш да направиш.

Пръстите му взеха да потрепват, подръпвайки неспокойно мустаците.

– Не ми се ще да мисля за това, скъпа, но. Има един начин, стига да ми помогнеш. Единствено ти сред онези, които познавам, си достатъчно смела и достатъчно добра. Ай! – Ръката му се стрелна към ухото и Кару видя през пръстите му да се стича кръв. Тя отскочи назад. Сигурно Разгут го беше ухапал. – Ако искам, ще я попитам, чудовище такова! – кресна осквернителят на гробове. – Точно така, ти си чудовище! Не ме е грижа какъв си бил някога. Сега си чудовище!