Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 42

Но това беше отдавна, още преди да се прегърби под тежестта на ужасния избор, който направи, преди да се превие, усуче и полудее. Вече не беше добре дошъл в дюкянчето, затова Кару излизаше да се среща с него на това място.

И този път, щом го видя, я обзе нежна жал. Беше превит почти надве и единственото, което го държеше да не падне по лице, бе неговата чепата тояжка от маслинов клон. Очите му бяха потънали в синини, а зъбите, които не бяха негови, изглеждаха несъразмерно големи за съсухреното му лице. Мустаците, някогашната му гордост, висяха сплъстени и проскубани. Всеки минувач би го съжалил, но за Кару, която знаеше как е изглеждал само преди няколко години, това беше истинска трагедия.

Когато я зърна, лицето му светна.

– Я гледай кой е дошъл! Красивата дъщеря на Търговеца, сладката посланичка на зъбите. Да не си дошла, за да почерпиш стареца с чаша чай?

– Здравей, Изил. Чаша чай ми звучи отлично – отвърна тя и го поведе към кафенето, където обикновено сядаха.

– Скъпа, мигар и този месец е минал незабелязано покрай мен? Съвсем съм забравил за срещата ни.

– Не е така. Аз дойдох по-рано.

– А, хубаво тогава, винаги е удоволствие да те види човек. Боя се обаче, че нямам много какво да пратя на стария дявол.

– Нали все нещичко си събрал?

– Да, само нещичко.

За разлика от останалите търговци, Изил нито ловуваше, нито убиваше; той изобщо не отнемаше живот. Преди, като лекар в зони на конфликти, той имаше достъп до убитите във войните, чиито зъби не бяха пострадали. После, когато лудостта го лиши от неговото средство за препитание, той започна да изравя мъртъвци.

– Шт, твар такава – изневиделица се сопна той. – Дръж се прилично, после ще видим.

Кару знаеше, че не говори на нея, и любезно се престори на разсеяна.

Стигнаха кафенето. Когато Изил се стовари на стола, той изскърца под него с огънати крака, сякаш товарът на този обречен мъж беше непосилен за него.

– Е – подхвана Изил, като се настани, – как са моите стари приятели? Как е Исса?

– Тя е добре.

– Липсва ми лицето ѝ. Рисувала ли си я наскоро?

Кару наистина я беше рисувала и му показа скиците.

– Красавица. – И той погали бузата на Исса с върха на пръста си. – Толкова е красива. И моделът, и рисунката. Много си талантлива, скъпа моя. – А като видя сцената със сомалийския бракониер, изсумтя презрително. – Глупаци. Какво само е принуден да търпи Бримстоун, щом има вземане-даване с хората.

Веждите на Кару хвръкнаха нагоре.

– Хайде, стига! Проблемът не е, че са хора, а че са почти нечовеци.

– И ти си права. Сигурно всяка раса си има своите черни овци. Нали така, зверилище мое? – Последното той подметна през рамо и този път във въздуха сякаш се надигна тих шепот.

Кару на можа да се овладее и заби поглед в земята, където сянката на Изил лежеше накъдрена върху плочника. Виждаше ѝ се неучтиво да зяпа, сякаш не беше редно да забелязва. Състоянието на Изил. Също както не е редно да се вторачваш, ако някой има лениво око или белег по рождение. Но сянката ѝ разкри онова, което оставаше невидимо, докато го гледаше право в очите.