Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 40

Коя ли беше тя?

Той не можеше да си отговори със сигурност, но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че не е просто една от онези безмилостни разносвачи на смърт, подвластни на Бримстоун. Тя, сигурен беше, е нещо съвсем различно.

И без да откъсва поглед от нея, той продължи да я дебне, докато тя си проправяше път през медината.

13.

ОСКВЕРНИТЕЛЯТ НА ГРОБОВЕ

Кару крачеше с ръце в джобовете, опитвайки да се отърси от тревогата за Бримстоун. И онова "да си възвърне свободата" какво ли трябваше да означава? То пораждаше в нея неприятното усещане за неизбежна самота, сякаш е осиротяло животинче, отгледано от добри хора, което скоро ще върнат обратно в дивия пущинак.

Тя не искаше да я връщат в пущинака. Искаше да е питомна. Да има дом и семейство, завинаги.

– Вълшебни лекове, госпожице дама, за меланхолични черва – провикна се някой подир нея и тя неволно се усмихна, поклащайки отрицателно глава. "Ами за меланхолични сърца", помисли си. Дали съществува лек за тях? Сигурно. Някъде сред тези шарлатани и натрапници съществуваше и истинска магия. Тя познаваше писари, целите облечени в бяло, които пишат писма до мъртвите (и ги доставят), а също и един стар разказвач на приказки, който подсказваше идеи на писателите срещу една година от техния живот. Кару беше виждала как туристите със смях слагат подписа си под тези договори, без нито за миг да повярват в съдържанието им, но тя му вярваше. Нима не беше виждала и по-необикновени неща?

Докато си проправяше път през града, той постепенно взе да разсейва настроението ѝ, с което пристигна. Нямаше как да остане мрачна на място като това. В някои от тези дерби, както казваха на кривите улички, светът изглеждаше като застлан с килими. В други висяха току-що боядисани копринени чилета, от които по главите на минувачите капеше алено и кобалтовосиньо. Из въздуха като екзотични птици пърхаха думи от различни езици: арабски, френски, номадски. Жените като квачки викаха децата да се прибират вкъщи да спят, а старци с фесове се излежаваха на групи по праговете и пушеха.

Трели на нечий смях, ухание на канела, на магарета и багри, навсякъде багри.

Кару си проправяше път през Джемаа ел-Фна, площада, превърнал се в сърце на града – лудешки изобилен карнавал на човечеството: укротители на змии и танцьорки, прашни босоноги момчета, джебчии, злополучни туристи и сергии с храна, където се продаваше всичко – от портокалов сок до печени агнешки главички. Докато изпълняваше някои поръчения, Кару нямаше търпение да се върне обратно при портала. В Маракеш обаче обичаше да се скита безцелно и да спира начесто, да пийва ментов чай, да рисува, да търси из сука чехли с извити носове и сребърни гривни.

Но тази вечер нямаше да се помайва. Бримстоун очевидно беше загрижен час по-скоро да си получи зъбите. Тя отново се сети за празните буркани и взе да я човърка диво любопитство. За какво беше всичко това? За какво? Направи опит да овладее любопитството си. Все пак търсеше осквернителя на гробове – ако не друго, Изил беше поне доста поучителен пример.