Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 39

Когато вдигна очите си на влечуго, те гледаха мътно от изтощение.

– Не може да си сигурна как точно ще постъпиш – каза и ръката му пак посегна към ядеца. – А и аз не държа на това.

Исса затвори вратата зад нея, но дори след като се озова в Мароко, Кару все още не можеше да се отърси от образа на Бримстоун и от чувството, че се е случило нещо страшно и непоправимо.

12.

НЕЩО СЪВСЕМ РАЗЛИЧНО

Акива я видя да излиза. Тъкмо приближаваше вратата, беше на няколко крачки от нея, когато тя се отвори и отвътре излезе лютив талаз магия, от която целият настръхна. През портала прекрачи момиче с коса в неправдоподобния цвят на лапис лазули. Профучавайки покрай него, дори не го забеляза, очевидно погълната от някаква своя мисъл.

Без да пророни и дума, той я проследи с поглед, но завоят на малката уличка скоро скри от него развятата синя коса. Тогава се отърси от вцепенението, извърна се отново към портала и положи ръка върху него. Съскане на изгоряло, очертана от дим ръка – делото бе сторено – последната врата, която трябваше да дамгоса. По другите краища на света Хазаел и Лираз сигурно също бяха приключили и сега летяха към Самарканд.

Акива понечи да се издигне в пролетните небеса и да полети за последно в това дълго пътешествие към мястото на тяхната среща, преди тримата заедно да поемат към дома. Но внезапно усети спазъм да свива сърцето му, после още един и остана върху земята с поглед, вперен към мястото, където изчезна момичето.

Без да го е решавал, усети, че върви след нея.

"Как е възможно, запита се, когато някъде напред мерна светлината да играе по косата ѝ, момиче като нея да се забърка с химерите? " Снабдителите на Бримстоун, които беше виждал, бяха все изпечени злодеи с празни погледи и воняха на кланица. Но тя?! Тя беше сияйна красавица, гъвкава и жива, макар че определено не това го заинтригува в нея. Всички от неговия вид бяха красиви до степен, в която красотата вече няма значение. Тогава, какво го теглеше след нея, когато отдавна трябваше да е излетял в небесата, след като мисията му беше почти приключена? И той самият не можеше да каже. Приличаше на някакъв недоловим шепот, който го мамеше все по-нататък.

Медината в Маракеш беше същински лабиринт, близо три хиляди слепи улички, оплетени една в друга като змии в сандък, но явно момичето добре познаваше пътя. Спря само веднъж, за да прокара пръсти по гънките на парче плат, а Акива забави крачка и свърна рязко встрани, за да я огледа по-добре.

Върху бледото ѝ красиво лице беше изписана неприкрита тъга – някаква безпомощност, – но щом търговецът я заговори, тя се превърна в усмивка, сияйна като светъл лъч. Отвърна с лекота и накара мъжа да се разсмее, после двамата продължиха да си подмятат шеги. Нейният арабски беше богат и гърлен, с някакъв мъркащ завършек.

Акива я наблюдаваше с ястребова целеустременост. Само допреди дни за него хората бяха легенда, а ето че сега се озова в техния свят. Усещането бе все едно разгръщаше страниците на книга, но жива книга, с цветове и аромати, мръсотия и хаос, а момичето със синята коса прелиташе над всичко като фея във вълшебна приказка. Даже светлината я огряваше различно от останалите и въздухът сякаш се събираше наоколо ѝ като сдържано дихание. Сякаш цялото това място беше приказка за нея.