Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 37

– Понякога си доста сурова с него, сякаш и без това не му е достатъчно трудно.

– Кое и без това му е достатъчно трудно?

– Животът. Работата. Работата е неговият живот. А той е безрадостен, неумолим. На всичко отгоре понякога ти го правиш още по-труден.

– Аз? ! – Кару беше смаяна. – да не съм попаднала по средата на някой разговор, защото изобщо не те разбирам, Исса.

– Тихо, казах. Просто те моля да си мила, каквато беше като малко момиче. Ти беше нашата радост, Кару. Знам, че не ти е никак лесно да водиш такъв живот, но се опитай да запомниш, винаги помни, че не само ти имаш грижи.

При тези думи вътрешната врата се отвори и Кару пристъпи през прага. Чувстваше се объркана, готова да се отбранява, но когато зърна Бримстоун, забрави за всичко.

Той се беше отпуснал тежко на тезгяха, масивната му глава лежеше върху едната му ръка, а другата стискаше ядеца, провесен на връвчица на врата. Кишмиш развълнувано подскачаше от единия рог на господаря си на другия, надавайки тревожно накъсано цвъртене. Кару замръзна на мястото си.

– Ти. Добре ли си? – Почувства се странно, когато го произнесе. Осъзна, че въпреки всички въпроси, с които го беше отрупвала през живота си, никога не го е питала точно това. Нямаше причина – той почти никога не даваше израз на чувствата си, какво остава да покаже слабост или умора.

Той надигна глава, пусна ядеца и каза просто:

– Ти дойде. – В гласа му прозвуча изненада и Кару, макар и виновна, почувства облекчение.

Опитвайки се поне малко да разведри атмосферата, тя отвърна:

– "Моля" е магическа дума, както знаеш.

– Мислех, че сме те изгубили.

– Изгубили ли? ! Искаш да кажеш, че си ме мислел за мъртва?

– Не, Кару. Мислех, че си възвърнала свободата си.

– Моята. – гласът ѝ секна. "Възвърнала свободата си." – Това пък какво трябва да значи?

– Винаги съм знаел, че един ден пътеката на твоя живот ще се разгърне пред теб и ще те отведе далече от нас. Така е редно, така трябва да стане. Но се радвам, че този ден не е днес.

Кару се втренчи в него.

– Сериозно ли говориш? Само защото отсвирих едно от твоите поръчения, ти реши, че това е краят и съм заминала завинаги. Божичко! За каква ме мислиш – че ще се изпаря просто така ли?

– Да те пуснем да си отидеш, ще е все едно да отворим прозореца, за да излети пеперуда. Никой не се надява пеперудата да се върне обратно.

– Не съм някаква побъркана пеперуда.

– Не. Ти си човешко същество. Твоето място е в света на хората. Детството ти е към своя край.

– Е, и? Значи вече нямаш нужда от мен?

– Напротив. Сега имам нужда от теб повече отвсякога. Както ти казах, радвам се, че не днес е денят, когато ще ни напуснеш.

Тази мисъл беше съвсем нова за Кару – че ще дойде ден, когато ще напусне своето семейство химери и че дори има свободата да го направи, стига да пожелае. Но тя не го желаеше. Е, може понякога да е отказвала някои от най-отвратителните поръчения, но това не я превръщаше в пеперуда, която се блъска в стъклото на прозореца, опитвайки се да излети. Затова сега дори не знаеше какво да каже.

Бримстоун побутна през тезгяха към нея един портфейл.