Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 36

Зузана тъкмо отпиваше от чая си и ръката ѝ хвръкна към устата в опит да го задържи вътре. Тя се разкиска, преви се одве и най-накрая успя да преглътне.

– Майчице, значи стомахът ти е пълен с пеперудена бльокня.

Кару също се разсмя и продължи да рисува.

– Стомахът ми е пълен по-скоро с мъртви пеперуди. Каз ги изтреби всичките.

После написа: "Papilio stomachus, нежни създания, чувствителни на студ и измяна".

– Така им се пада – отсече Зузана. – Трябва да са били много тъпи пеперуди, за да си паднат по него. Ще си отгледаш нови, с повече акъл в главата. Нови, умни пеперуди.

Кару харесваше Зузана именно заради тази нейна способност да превърне всяка глупост в шеги и закачки.

– Речено-сторено. – И тя вдигна чашата с чай като за наздравица. – За новото поколение пеперуди, дано не са толкова глупави като предишните. – Може би вече съзряваха в своите малки пашкули. Кой знае. Трудно ѝ беше да си представи, че скоро пак ще изпита това вълшебно гъделичкащо усещане в стомаха си. "Най-добре да не го мисля", каза си. Нямаше нужда от това. Така де, не искаше да е зависима от това. Копнежът за любов я беше превърнал в котка, която постоянно се търка в глезените на хората и мяучи: "Погали ме, погали ме, погледни ме, обичай ме." Много по-добре ще е да бъде котка, която гледа хладно от някой висок зид със загадъчно изражение. Котка, която не обича да я галят и няма нужда от никого. Ех, защо не можеше да е котка!

"Стани като тази котка! ! !", написа тя и я нарисува в ъгъла на листа, хладна и надменна.

На Кару ѝ се щеше да е като ония момичета, които са си напълно самодостатъчни, чувстват се добре в своето усамотение и са ведри. Но не беше като тях. Чувстваше се самотна и се боеше от онази празнота вътре в себе си, сякаш тя можеше постепенно да се разрасне и да я погълне. Закопня за нечие присъствие, сигурно и стабилно. За нечии пръсти, които леко да пробягват по тила ѝ, и нечий глас, който да среща нейния в тъмното. За някой, който ще я чака с чадър, за да я изпрати до тях в дъжда, и ще светва в усмивка, щом я види да идва. Който ще танцува с нея на нейния балкон, ще спазва обещанията си и ще е посветен в тайните ѝ; ще създава свят само за тях двамата всеки път, когато ръцете им са една в друга, неговия шепот и нейното доверие.

Вратата се отвори. Тя хвърли поглед към огледалото и едва не изруга. Крилатата сянка отново беше тук, промъкваше се подир някакви туристи. Кару се надигна и се отправи към тоалетната, където прие бележката, донесена от Кишмиш.

В нея отново имаше една-единствена дума. Този път обаче тя гласеше "Моля" .

11.

 МОЛЯ

Моля?! Бримстоун никога не молеше. Препускайки през града, Кару усети, че сега е много по-уплашена, отколкото ако бележката беше заплашителна от рода на "Сега или никога".

Исса също беше необичайно тиха, когато я пусна да влезе.

Какво става, Исса? Загазила ли съм?

– Шт. Просто влез и гледай днес да не го гълчиш много.

– Аз него? ! – премигна Кару. А тя си мислеше, че ако има опасност някой да бъде сгълчан, това е само тя.