Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 32

Порталът беше закованата врата на изоставена сграда в "Ист Вилидж". В пети клас приятелката ѝ Белинда я видя да влиза там, от което си направи заключението, че Кару е бездомна скитничка. Слухът за това бързо се разнесе, намесиха се учители и родители и тъй като Кару не можа да доведе своевременно Естер, нейната фалшива баба, беше предадена под опеката на социални грижи. Настаниха я в приют, откъдето избяга още първата нощ и повече никой не я видя. А после – училището в Хонконг и допълнителните предпазни мерки някой да не я види как влиза през портала. Това повлече след себе си нови тайни и лъжи и я лиши от шанса да си намери истински приятели.

Сега беше достатъчно голяма и нямаше риск да я надушат социалните, но с приятелствата продължаваше да е нащрек. Зузана беше най-близката приятелка, която е имала някога, и не искаше да я изгуби.

– Съжалявам за тази седмица – простена Кару. – Наистина беше същинска лудница. Заради работата.

– Работа ли? Ти откога работиш?

– Разбира се, че работя. Ти как мислиш, че я карам – само на дъждовна вода и фантазии ли?

Надяваше се да разсмее Зузана, но приятелката ѝ само я измери с присвити очи.

– Откъде бих могла да знам как си изкарваш прехраната, Кару? Помисли от колко време сме приятелки, а ти никога не си споменавала нито работата си, нито семейството, нито друго нещо, Като пропусна покрай ушите си това за "семейството и другото нещо", Кару отвърна:

– Е, не е точно работа. Просто изпълнявам поръчки за един човек. Правя доставки, срещам се с разни хора.

– Какво, да не е дилър на наркотици?

– Хайде, стига пък и ти! Мисля, че той е. Колекционер.

– О! И какво колекционира?

– Разни неща. На кого му пука!

– На мен например. Любопитно ми е. Просто всичко звучи толкова откачено, Кару. Нали не си се забъркала в нещо откачено?

"Не, разбира се – помисли си Кару, – и дума да не става." После си пое дълбоко въздух и отговори:

– Честно, наистина не мога да говоря за това. Става въпрос за неговия бизнес, не за мен.

– Страхотно. Карай да върви тогава. – Зузана се завъртя на пети върху високите си платформи и тръгна под дъжда.

– Чакай! – извика Кару подир нея. Тя искаше да говори за това. Искаше всичко да разкаже на Зузана, да ѝ се оплаче от отвратителната седмица, която преживя – слонските бивни, кошмарният пазар на животни, мизерните шинги, с които Бримстоун се разплати и зловещото тропане на задната врата. Вярно, можеше да нарисува всичко в скицника си, но това вече не ѝ стигаше. Имаше нужда да говори.

Разбира се, за такова нещо и дума не можеше да става.