Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 31

Четвъртък: Сан Франциско. Млада русокоса херпетоложка и нейните запаси от зъби на гърмящи змии, останали от злополучните ѝ опити с животни.

– Нали ви е известно, че може и сама да идвате в дюкяна – каза ѝ Кару, ядосана заради автопортрета, който трябваше да предаде на следващия ден и който можеше да доусъвършенства през тези пропиляни часове.

Имаше различни причини, поради които част от търговците не идваха лично в дюкянчето. Някои бяха лишени от тази привилегия заради лошите си обноски, други още не бяха достатъчно добре проучени, мнозина просто се страхуваха от змийските нашийници, но това едва ли важеше в случая – научната изследователка доброволно беше избрала да е целодневно в компанията на змии.

Херпетоложката сви рамене:

– Веднъж отидох. Имах чувството, че жената-змия направо ще ме убие.

Кару се опита да потисне усмивката си.

– Аха. – Всичко ѝ стана ясно. Исса не изпитваше дружески чувства към убийците на влечуги и нареждаше на своите змии да се увиват в полузадушаваща примка около вратовете им, когато изпаднеше в свирепо настроение. – Е, добре, тогава. – И отброи двайсетачките в солидна купчинка. – Но все пак имайте предвид, че ако дойдете лично, Бримстоун ще ви плати с желания, които са много по-ценни от това тук. – За огорчение на Кару, Бримстоун не ѝ се доверяваше да разнася желания от негово име.

– Може би следващия път.

– Вие решавате. – Кару сви рамене и се сбогува с леко помахване, отправяйки се обратно към портала.

Докато преминаваше през него, отбеляза пътьом, че и на тази врата има черен отпечатък от длан. Канеше се да каже за това на Бримстоун, но го завари с един от търговците, а нея я чакаше недовършено домашно, затова просто си тръгна.

Работи върху автопортрета си почти цяла нощ и в петък беше гроги, затова се надяваше Бримстоун да не я привика пак. Обикновено не пращаше за нея повече от два пъти седмично, а досега вече бяха станали четири. Сутринта, докато рисуваше Древния Виктор както го е майка родила, само с една боа от пера – гледка, която едва не довърши Зузана, – Кару не изпускаше от око прозореца. През целия следобед, докато работеше в студиото, се чувстваше като на тръни – очакваше Кишмиш пак да дойде, но той не се появи. След часовете остана да чака Зузана под стряхата, скрита от ситния ръмящ дъждец.

– Хора, това е Кару – обяви приятелката ѝ, щом я видя. – Хубаво я огледайте, защото това неуловимо създание все по-рядко се мярка напоследък.

Кару усети студенината в гласа ѝ.

– "Отровата"? – предложи с плаха надежда тя. След седмица като тази ѝ се искаше да отиде в кафенето, да потъне в дивана, да поклюкарства, да се посмее и да направи няколко скици, докато пие чай, за да си навакса пропуснатия нормален живот.

Зузана красноречиво изви едната си вежда.

– Какво, няма ли нови поръчения?

– Слава богу, не. Хайде, че измръзнах.

– Не знам, Кару. Сега пък аз може да имам някое тайно поръчение.

Кару задъвка бузата си отвътре, чудейки се какво да каже. Мразеше Бримстоун да има тайни от нея и ѝ беше още по-омразно тя да има тайни от Зузана. Що за приятелство е това, щом е изградено върху лъжи и увъртания? Колкото повече растеше, толкова по-ясно си даваше сметка, че е почти невъзможно да завърже истинско приятелство: необходимостта все за нещо да излъже рано или късно се изпречваше на пътя ѝ. Докато живееше в дюкянчето, беше още по-зле – забрави за другарчета в игрите! Всяка сутрин излизаше за училище през портала в Манхатън, след часовете ходеше на тренировки по карате и айкидо, а вечер се връщаше обратно.