Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 20

– Тогава докажи обратното, като използваш желанията си за добри дела! – каза Бримстоун.

– Кой си ти, че да говориш за добро – разгневено попита тя и посочи огърлицата в огромните му ръце с дълги нокти. Крокодилски зъби – най-вероятно от Сомалия. До тях вълчи зъби, конски кътници и мъниста от хематит. – Чудя се, колко ли животни днес са избити по света заради теб. Да не говорим за хората.

Тя чу как Исса си поема дълбоко въздух от изненада и разбра, че трябва да млъкне, но продължи:

– Хайде да говорим направо! Ти въртиш сделки с убийци и дори не се налага да виждаш труповете, с които е покрит пътят им. Притаил си се тук като някой трол...

– Кару – прекъсна я Бримстоун.

– Само че аз съм ги виждала – купища мъртви създания с окървавени усти. Докато съм жива, няма да забравя ония момичета и кървавите им усти. И за какво е всичко това? ! Какво правиш с тези зъби? Ако ми кажеш, може би ще се опитам да те разбера. Трябва да има някаква причина.

– Кару! – повтори Бримстоун. Не каза "Млъкни! " . Нямаше нужда. Тонът му беше достатъчно красноречив, а за да е още по-убедителен, се надигна от мястото си.

И Кару млъкна.

Понякога, май през повечето време, тя забравяше да види Бримстоун. Той ѝ беше толкова близък, че щом го погледнеше, виждаше в него не чудовище, а създанието, което по неизвестни причини я отгледа от пеленаче, и то с нежност. Въпреки това, от време на време я караше да онемява, особено когато заговори с този тон. Той проникваше като съскане дълбоко в нейното съзнание и я принуждаваше да прозре цялата ужасяваща истина какво всъщност е той.

Бримстоун беше чудовище.

Ако заедно с Исса, Туига и Ясри излезеха от дюкянчето, хората щяха да ги нарекат точно така: чудовища. Или пък демони, дяволи. Те самите наричаха себе си химери.

Могъщите ръце и масивният торс бяха единственото човешко нещо в тялото на Бримстоун, макар плътта, която ги покриваше, да приличаше повече на животинска, отколкото на човешка кожа. Плочките на мускулите по неговата гръд бяха прорязани от стари белези, напълно изличили едно от зърната му. Гърбът и раменете бяха гравирани от зараснали рани, мрежа от сбръчкани щрихи. От кръста надолу той се превръщаше в нещо съвсем друго. Задницата, обрасла с избеляла златиста козина, се издуваше от лъвските мускули, но вместо с лъвски лапи, долните му крайници завършваха със странни ноктести пръсти, които биха подхождали повече на граблива птица или гущер, а защо не – както си го представяше Кару – и на дракон.

И накрая – главата. Тя грубо напомняше на овен, но не беше покрита с руно, а с гола плът, така, както останалата част от тялото му беше обрасла с твърда кафява козина. Надолу, към плоската овча муцуна и очите на влечуго, кожата постепенно преливаше в люспесто покритие, а от двете страни на лицето се извиваха спиралите на жълтеникави рога на овен.