Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 195

Но защо трябваше да прави това? Защо Акива не отвръщаше на целувките ѝ?

Кару отвори очи. Той я гледаше, но не със страст, а със. Силна болка.

– Какво? – попита тя. – Какво има? – През главата ѝ мина ужасяваща мисъл и тя отстъпи назад, пусна го и обви ръце около тялото си. – Защото вече не съм неопетнена ли? Или защото съм. Нещо направено?

Каквото и да го мъчеше, нейните въпроси още повече усилиха болката.

– Не – отвърна ужасен той. – Как можа да си помислиш такова нещо? Аз не съм Тиаго. Ти обеща да го помниш, Кару. Обеща да запомниш, че те обичам.

– Тогава, какво е? Акива, защо се държиш толкова странно?

– Само ако знаех – отвърна той. – О, Кару. Само ако знаех, че Бримстоун те е спасил. – Той прокара пръсти през косата си и закрачи из стаята. – Мислех, че е един от тях, че е срещу теб и неговото предателство срещу теб е още по-страшно, защото ти го обичаше като баща.

– Не. Той е като нас, Акива. И също иска мир. Може да ни помогне.

Неговият поглед я накара да замълчи. Такава покруса имаше там.

– Нямах представа – каза той. – Само ако знаех, Кару, щях да повярвам в изкуплението. Никога. Тогава никога не бих.

Пулсът на Кару взе да прескача. Станало беше нещо много, много лошо. Усещаше го и се боеше от това, не искаше да чува за него и в същото време имаше нужда час по-скоро да разбере какво е.

– Какво не би направил никога, Акива? Какво?

Той спря да крачи из стаята и замръзна на място, стиснал глава с ръцете си.

– Тогава, в Прага. – Произнасяше всяка дума с огромно усилие. – Ти ме попита как съм те открил.

Кару помнеше това.

– Отговори ми, че не е било трудно.

Той бръкна в джоба си и измъкна оттам сгънато парче хартия. Подаде ѝ го с видима неохота.

– Какво. – започна тя, но млъкна. Ръцете ѝ неудържимо взеха да треперят и докато разгъваше листа, той се разкъса по линията на протритата гънка, точно по средата на нейния автопортрет. Държеше в ръце двете половини на лицето си и молбата, написана с нейния почерк: "Ако намерите това, моля, върнете го." Това беше страница от нейния скицник, който остана в дюкянчето на Бримстоун. Прозрението беше внезапно и заслепяващо. Имаше само един начин Акива да се добере до него.

Тя ахна. Сега всичко си идваше на мястото. Черните отпечатъци от длани, синият ад, който погълна порталите и тяхната магия, слагайки край на търговията на Бримстоун. И ехото от гласа на Акива, който обясняваше защо го е направил.

"За да се сложи край на войната." Когато много отдавна двамата заедно мечтаеха за прекратяването на войната, те виждаха нейния край с настъпването на мира. Но – о! – мирът не беше единственият начин да се сложи край на една война.

Цялата картина се разкри пред очите ѝ. Тиаго беше издал пред Акива най-строго пазената тайна на химерите, убеден, че тя ще умре заедно с него, но именно тя – тя – го пусна да избяга и да я отнесе със себе си.

– Какво си направил? – попита невярващо тя с пресипнал глас.