Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 194

А само ако знаеше.

Там, в затворническата килия, тя се втурна да освободи ръцете му. Остана доволна от диамантената твърдост в тялото на Чиро. Веригите на Акива толкова здраво се врязваха в неговата плът, че ръцете сигурно бяха излезли от ставите. Тя се боеше, че ще е прекалено слаб да лети или да направи заклинание, което да му помогне да напусне града незабелязано. Но не трябваше да се страхува. Познаваше силата на Акива. Когато веригите паднаха, той не се свлече на пода. Тялото му се изопна като тялото на хищник, който е чакал в засада. Обърна се към нея и видя само Чиро, но нямаше време да се чуди защо тази непозната го освободи. Блъсна я в стената още преди да успее да каже и дума и тя потъна в мрака на безсъзнанието.

Спомените ѝ стигаха дотук. Кару нямаше да научи как Бримстоун я е открил и е събрал душата ѝ, докато не го попиташе сама. Знаеше само, че го е направил, иначе сега нямаше да е тук.

– Не знаех – каза Акива. Галеше я по косата, плъзгайки длан по контура на главата ѝ, продължавайки по врата и раменете, любовно и копнежно. – Само ако знаех, че те е спасил. – Той силно я притисна към себе си.

– Не можех да ти кажа, че това съм аз – каза Кару. – Пък и как би ми повярвал? Ти не знаеше за прераждането.

Той преглътна мъчително. После каза едва чуто:

– Знаех.

– Какво? ! Как така?

Двамата все още стояха прави в единия край на леглото. Кару се изгуби във вихъра от чувства. Пресяването на спомените. Простата и дълбока радост да е отново с Акива. Странното съжителство на близост и. Липса. Тялото ѝ, нейната седемнайсетгодишна кожа, изцяло нейна и въпреки това, нова. Липсата на криле, извивката на човешките стъпала с тяхната сложна мускулатура, лишената ѝ от рогове глава, лека като вятър.

Но имаше още нещо, нещо като жужене, тревога някаква, познание, което все още не можеше съвсем да долови.

– Тиаго – обади се Акива. – Той. Обичаше да говори, докато. Както и да е. Злорадстваше. И ми разказа всичко.

Кару не можеше да повярва на ушите си. Сега още един от спомените ѝ доби смисъл: Вълка, който се събужда върху каменната маса, докато тя – Кару – държи белязаната му с хамса ръка в своята. Помисли си, че ако тогава го нямаше Бримстоун, той сигурно щеше да я убие. Вече разбираше защо Бримстоун е бил толкова бесен. През всичките тези години я е криел от Тиаго, а тя влезе с танцова стъпка в катедралата и даже го държеше за ръката. Която беше същата животинска лапа, каквато я помнеше отпреди.

Тя се сгуши в прегръдките на Акива.

– Тогава можех да се сбогувам с теб – каза тя. – Но дори не помислих за това. Исках единствено да те видя свободен.

– Кару.

– Всичко е наред. Вече сме заедно.

Тя вдишваше дълбоко познатия аромат на тялото му, топъл и димен, и притисна устни в шията му. Това я опияняваше. Акива бе жив. Тя беше жива. Толкова много им предстоеше. Устните ѝ бавно направиха пътека от шията до линията на челюстта, припомняйки си, преоткривайки. Омекваше в ръцете му както навремето – колко вълшебно бе усещането две тела да се разтапят едно в друго, заличавайки негативното пространство между тях. Накрая стигна до устните му. Наложи се да вземе главата му в ръце и да я наклони надолу към своята.