Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 196

– Съжалявам – прошепна той.

Черни отпечатъци, син ад.

И край на прераждането.

Ръцете на Акива, неговите ръце, които я бяха държали, докато танцуват, докато спи, докато се любят, кокалчетата на пръстите му, които беше целувала и опростила – бяха покрити с нови резки. Не беше останало свободно място по тях. Тя изкрещя "Не! " и тази дума кънтя дълго и умолително. После го сграбчи за раменете, впи ноктите си в тях и го принуди да я погледне в очите.

– Разкажи ми! – изпищя.

С дрезгав глас, пропит от толкова искрена горест и толкова дълбок срам, Акива проговори:

– Те са мъртви, Кару. Твърде късно е вече. Всички са мъртви.

ЕПИЛОГ

Просто пролука в небето, това беше всичко. Нищо общо с изкусните портали на Бримстоун и техните врати като в птичарник. Тук изобщо нямаше врата, нито стражи. Единственото предпазващо нещо беше мястото – високо над Атласките планини – и незабележимата цепнатина, по-тясна от разтворените криле на серафим.

Цяло чудо беше, че Разгут я откри след толкова много време.

Или пък, мислеше Кару, вторачена в жалката твар пред себе си, може и да не е точно чудо, ако най-ужасният момент в нечий живот се вреже в паметта и остане там, по-ярък от която и да е преживяна радост. Вече разбираше защо точно болката е кръвният данък да владееш магията: в нея имаше много по-голяма мощ, отколкото в радостта. Отколкото в каквото и да е друго нещо.

Дали е по-голяма и от надеждата?

Виждаше погребалните клади в Лораменди, като че ли самата тя е била там: телата на химерите, станали храна на пламъците, сякаш са стари парцаливи дрехи, и Акива, който наблюдава всичко това от кулата, вдишвайки пепелта на нейния народ. Кару също усети вкуса на пепел и си помисли, че е полепнала по тялото, което беше обсипала с целувки.

Тази цел е осмисляла живота му и тя беше причината за всичко станало.

Въпреки това, нямаше сили да го убие. Нищо, че лично донесе ножовете ѝ от Прага и би коленичил пред нея, за да я улесни.

Тя го изостави. Но пак усещаше разстоянието помежду им като неестествено изкривена сфера. Имаше нещо нередно в тази растяща помежду им дистанция. Болката, тя сега запълваше празнината в нея, това бе новата ѝ цялост. Една жалка част от нея искаше да не беше научавала за коварството на Акива, да се върне във времето, преди то да се е случило, да изпадне отново в пламенното щастие отпреди сриването на целия ѝ свят.

– Идваш ли? – подкани я Разгут, промъквайки едното си рамо в света оттатък, така че половината му тяло се изгуби в ефира на Ерец.

Кару кимна. Останалата част от него също изчезна. Тя си пое дълбоко дъх в разредения въздух, събирайки сили да го последва. За нея нямаше да има щастие от тук нататък. Но някъде дълбоко под нещастието тлееше надежда.

Надежда, че името, което ѝ беше дал Бримстоун, е нещо повече от случайно хрумване.

И че това не е краят.

Следва продължение...

БЛАГОДАРНОСТИ

Най-първо искам да благодаря на Кати Апелт, Коу Буут, Каролин Коман, Нанси Уърлин и Джийн Люн Янг за това, че промениха живота ми на писател. Дълбоки, най-дълбоки благодарности навеки.