Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 193

– Съжалявам, Мад – прошепна. – Не знаех, че ще бъде изличаване. Съжалявам.

Мадригал, която нямаше как да се отърве от гледката на собствената си отсечена глава или от спомена за крясъка на Акива, остана неподвижна. На какво се беше надявала Чиро? На по-малка присъда? Прераждане в по-нисш вид може би? А най-вероятно изобщо не е мислила за Мадригал, освен като средство да привлече вниманието на Тиаго. Любовта кара подвластните ѝ да вършат странни дела, Мадригал знаеше добре това. Ето защо нямаше нищо необикновено и в това, което тя се канеше да направи.

Нямаше никакъв дим, който да я води. Но както каза Бримстоун, той не ѝ трябваше. С един мощен тласък на волята тя щеше да се вмъкне в тялото, което изработи с толкова нежна грижа.

Съпротивата бе дори по-слаба, отколкото очакваше – изненада и леко противене. Душата на Чиро бе мудна, завистта бе отнела нейната устойчивост. Тя не можеше да се мери с душата на Мадригал и почти веднага ѝ се покори. Не беше прогонена, а просто изтикана да се гърчи в собствените си дълбини. Съсъдът обаче остана непроменен и пред очите на всички продължаваше да стои Чиро.

Цялата се тресеше, докато произнасяше благословията, но това не се стори странно на никого – нали нейната собствена сестра лежеше в краката ѝ. Никой не се усъмни и докато слизаше сковано по стълбите на ешафода, с резки и отсечени движения.

Никой нищо не подозираше, защото такова нещо се случваше за първи път.

Когато Чиро слезе от ешафода, вече нищо не беше привързано към разчлененото тяло, което лежеше горе. Войниците, останали на пост край него през следващите три дни, охраняваха само разлагаща се плът и въздух, не и душа.

Единственият, способен да усети нейната липса, беше Бримстоун, но той нямаше интерес да говори.

Тъкмо през очите на Чиро Мадригал за последен път видя Акива. Той бе превърнат в същинска развалина, крилете и ръцете му бяха огънати на гърба и приковани с железни халки към стената. Главата му висеше на гърдите и когато тя влезе в килията, той я вдигна, поглеждайки я с мъртви очи.

Белтъкът на очните ябълки беше почервенял от спуканите капиляри при усилието да призове магията. Но не беше само това. Златото в тях – прелестният плам – гореше едва-едва и Мадригал усети, че оттам наднича изпепелената му душа. Това беше най-страшното, по-страшно дори от собствената ѝ смърт.

Сега, в Маракеш, докато съшиваше спомените от двата си живота, Кару си припомни същия мъртъв поглед и от първата им среща с него. Тогава се запита какво ли е преживял, за да гледа така, но сега вече знаеше. Мисълта, че през всичките тези години, докато е растяла в новото си тяло в един далечен свят, докато с детско безгрижие е пропилявала желанията за глупости, той е бродил с мъртва душа, тъгувайки по нея, разбиваше сърцето ѝ.