Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 192

– Време е – каза. В мекотата на гласа му – все едно придумваше дете да си ляга – имаше нещо перверзно.

Тя нищо не отговори, борейки се да остане спокойна. Нямаше как да заблуди Тиаго обаче. Изострените му сетива на вълк можеха да доловят миризмата на нейния страх. Той се ухили и се обърна към стражите, които очакваха заповедите му.

– Вържете ѝ ръцете. Оковете крилете ѝ.

– Това не е необходимо – каза Бримстоун.

Стражите се поколебаха. Тиаго се обърна към възкресителя и двамата впиха поглед един в друг, показвайки взаимната си омраза с разширени ноздри и стиснати челюсти. Вълка повтори заповедта, като натъртваше всяка сричка и стражите трескаво се засуетиха да я изпълнят. Втурнаха се в килията, взеха да се борят с крилете на Мадригал, накрая ги събраха заедно и ги приковаха едно в друго с железни скоби. С ръцете беше по-лесно, тя не се съпротивляваше. Когато бе напълно окована, те я блъснаха към вратата.

Бримстоун обаче беше запазил една изненада за накрая.

– Извикал съм някой, който да благослови изличаването на Мадригал – обърна се той към Тиаго.

Благославянето беше свещен ритуал и Мадригал очакваше той да ѝ бъде отказан. Явно и Тиаго беше очаквал същото. Той присви очи и каза:

– Каниш се да пратиш някой толкова близо, че да събере нейната.

– Чиро – прекъсна го Бримстоун.

Мадригал трепна.

– Едва ли ще имаш нещо против нея – продължи Бримстоун към Тиаго.

Тиаго нямаше против.

– Добре – каза. После към стражите: – Тръгвайте!

Чиро. Имаше нещо толкова дълбоко сгрешено, толкова скверно тъкмо тази, която я предаде, сега да даде покой на душата ѝ, та за миг Мадригал реши, че съвсем погрешно е изтълкувала казаното от Бримстоун; че това е още едно, последно наказание, което да сложи край на всички останали. После се усмихна. Лукава извивка в крайчеца на неумолимо стиснатите ѝ устни. Едва сега разбра. Прозрението избухна в главата ѝ.

"Хлъзгаво и сбръчкано мекотело. Лесно може да бъде смачкана." Стражите отново заблъскаха Мадригал и тя политна навън от килията. Но умът ѝ трескаво работеше, за да преосмисли тази нова идея за краткото време, което ѝ оставаше.

60.

АКО НАМЕРИТЕ ТОВА, МОЛЯ, ВЪРНЕТЕ ГО

Такова нещо досега никой не беше правил, поне доколкото на нея ѝ беше известно. Даже не се бяха опитвали да го постигнат. Със сигурност не би било възможно с естествено тяло. Тялото се сраства с душата като седефената мида с пясъчното зрънце, попаднало в нея, образувайки съвършен съюз, който единствено смъртта може да разтрогне. В едно естествено тяло няма пролука нито за гости, нито за натрапници. Но тялото на Чиро беше съсъд, Мадригал знаеше това много добре, защото лично го беше изработила.

Може и да нямаше нужда от дим, който да я води, но приемникът трябваше да е възможно най-близо. Не можеше да движи в пространството; нямаше как да направлява движенията си. Затова Чиро трябваше да дойде при нея и тъй като Бримстоун я беше избрал да изпълни благословията, тя щеше да го направи. Щеше да се изкачи с тежки стъпки нагоре по стълбите на ешафода, за да коленичи край разчленените останки, които доскоро бяха нейната сестра. Разтреперана, тя вдигна очи към ефира над мъртвото тяло.