Читать «Атлас изправи рамене част 2» онлайн - страница 2

която да свали.

Времето беше ужасно за май, мислеше си той, докато гледаше надолу към реката - със

сигурност именно времето го караше да се чувства така, не книгата. Беше сложил книгата на въз-

можно най-видимо място на бюрото си, когато беше забелязал, че неохотата, с която я поглеждаше,

беше повече от обикновена погнуса, че съдържа елемент на емоция, която никога не може да си

признае. Каза си, че е станал от бюрото не защото книгата лежеше там, а просто защото беше

поискал да се раздвижи, понеже му е студено. Крачеше из стаята, хванат в капан между бюрото и

прозореца. Щеше да изхвърли книгата в кошчето, където ѝ е мястото, мислеше си, веднага щом

говори с доктор Ферис.

Той гледаше петното от зеленина и слънчева светлина на далечния хълм - обещание за пролет

в един свят, който изглеждаше сякаш в него никога повече няма да има нито трева, нито пъпки. Той

се усмихна с нетърпение, и когато петното изчезна, го прободе унижение заради собственото му

нетърпение, заради отчаяния начин, по който искаше да го задържи. Напомни му за онова интервю с

известен романист миналата зима. Романистът беше дошъл от Европа, за да напише статия за него, а

той, който винаги беше ненавиждал интервютата, говори с желание, наши роко, твърде нашироко,

виждайки обещание за интелигентност в очите на писателя, изпитвайки безпричинна, отчаяна нужда

да бъде разбран. Статията представляваше сбор от изречения, които го обсипваха с прекомерни

похвали и изопачаваха всяка мисъл, която беше изказал. Когато затваряше списанието, чув стваше

същото, което беше почувствал и сега при изчезването на слънчевия лъч.

Добре, мислеше си, извръщайки се от прозореца, беше готов да признае, че пристъпите на

самота бяха започнали да го нападат от време на време, но това беше самота, на която имаше право,

това беше глад за ответ от някой жив, мислещ ум. Беше толкова уморен от всички тези хора,

мислеше си с презрителна горчивина, изследвам тайните на космоса, а те не могат да проумеят какво

е една гръмотевична буря.

Присви устни и това му подейства като шамар, който му забраняваше да продължи този ред на

мисли. Гледаше книгата на бюрото си. Луксозната ѝ корица беше нова и крещяща, беше публикувана

преди две седмици. Но аз нямах нищо общо с нея! - изкрещя той на себе си, а викът му се изгуби

сред безмилостна тишина; нищо не му отговори, нямаше ехо на прошка. Заглавие то на корицата

беше „Защо мислите, че мислите?"

В него самия нямаше никакъв звук, като в съдебна зала - нямаше милост, нямаше глас на

защита - нищо, освен параграфите, които страхотната му памет беше отпечатала в съзнанието му:

„Мисълта е примитивно суеверие. Разумът е ирационална идея. Детинската представа, че сме в

състояние да мислим, е била най-скъпата грешка на човечеството―.

„Това, което си мислите, че мислите, е илюзия, създадена от вашите жлези, вашите емоции и,

според последните анализи, от съдържанието на стомаха ви―.

„Онова сиво нещо, с което толкова се гордеете, е като огледало в лунапарк, което отразява

единствено изкривените сигнали от една реалност, която завинаги ще остане недостъпна―.