Читать «Малки богове» онлайн - страница 174

— И тогава… — започна той.

— Да?

Брута погледна надолу, към селскостопанските земи и селата около Цитаделата. Въздъхна.

— И тогава по-добре да се залавяме да вършим работа — каза той. — Всеки ден.

Фаста Бендж гребеше към къщи замислено.

Беше преживял много хубаво тези няколко дни. Беше срещнал много нови хора и беше продал доста риба. П’танг-П’танг, с по-нисшите си слуги, беше говорил лично с него и го беше накарал да обещае, че няма да повежда война срещу някакво място, което той никога не беше чувал. Беше се съгласил.

Някои от новите хора му бяха показали този удивителен начин да прави светкавици. Удряш един камък с едно парче от това твърдо нещо и получаваш малки късчета светкавица, които падат върху сухите неща, които стават червени и горещи като слънцето. Ако прибавиш още дърва върху него, той ставаше още по-голям, а ако сложиш риба върху него, тя почерняваше, но ако си достатъчно бърз, тя не почерняваше, а ставаше кафява и по-вкусна от всичко, което някога беше опитвал в живота си, макар че това не беше трудно. Бяха му дали и няколко ножа, които не бяха направени от камък и парцали, нито от тръстика, и, общо взето, животът се нареждаше добре за Фаста Бендж и неговия народ.

Не беше сигурен защо много хора биха искали да ударят чичото на Пача Модж с голяма скала, но това определено ускоряваше хода на технологичния прогрес.

Никой, дори и Брута не забеляза, че старият Лу-Тце вече не се навърта наоколо. Да не те забелязват, независимо дали те има или те няма, е съществена част от основния капитал на монасите на историята.

Всъщност, той си беше събрал метлата и планината си — бонсай, и по тайни тунели и заобиколни пътища беше стигнал до скритата долина в централните върхове, където го чакаше абатът. Абатът играеше шах в дългата галерия над долината. В градините бълбукаха фонтани и лястовици летяха насам-натам през прозорците.

— Всичко ли мина добре? — попита абатът, без да вдигне поглед.

— Много добре, господарю — отвърна Лу-Тце. — Макар че трябваше да побутна малко нещата.

— По-добре да не го беше правил — каза абатът и побутна с пръст една пионка. — Ще прекрачиш границата някой ден.

— Това е от историята, която имаме днес — каза Лу-Тце — Всичко е „хафиф“ работа, господарю. Непрекъснато трябва да я скърпвам някак…

— Да, да…

— По онова време имахме далеч по-добра история.

— Нещата винаги са били по-добри, отколкото са сега. Това е в природата им.

— Да, господарю. Господарю?

Абатът вдигна очи леко раздразнен.

— Ъъ… знаете ли, че книгите казват, че Брута умира и следва цял век на ужасни кръвопролития?

— Знаеш, че зрението ми вече не е такова, каквото беше, Лу-Тце.

— Ами… сега не е точно така.

— Само дотолкова, доколкото всичко се нареди както трябва накрая — отвърна абатът.

— Да, господарю — каза монахът на историята.

— Имаш няколко седмици преди следващото си назначение. Защо не си починеш малко?

— Благодаря ви, господарю. Мислех си да ида в гората и да погледам няколко падащи дървета.