Читать «Малки богове» онлайн - страница 172

— Не му е сега времето за безбожие — каза Рхам-ап-Ефан.

Навън се изсипа дъжд от грозде.

— За по-хубаво не се сещам — каза Симони.

Парче шрапнел от рога на изобилието се удари и отскочи от покрива на Костенурката, която се завъртя на колелата си с шипове.

— Но защо се гневят на нас? — попита Аргависти. — Правим каквото искат.

Борвориус се опита да се усмихне.

— Богове, а? — рече той. — С тях не може да се живее, без тях пак не може да се живее.

Някой сръга Симони и му подаде мокра цигара. Беше Тсортеански войник. Противно на себе си, той дръпна от нея.

— Хубав тютюн — каза той. — А този, дето ние го отглеждаме, има вкус на камилски изпражнения.

Пусна я на следващата свита фигура.

— БЛАГОДАРЯ ТИ.

Борвориус измъкна отнякъде бутилка.

— Ще идеш ли в ада от една капка спиртно вещество? — попита той.

— Така изглежда — отвърна разсеяно Симони. После забеляза шишето. — О, искаш да кажеш алкохол ли? Аз си помислих за спиритуализма. Най-вероятно. Но кого го е грижа? Заради свещениците така или иначе няма да мога да се приближа до огъня. Благодаря.

— Пусни я насам.

— БЛАГОДАРЯ ТИ.

Костенурката се разтресе от гръмотевица.

— Г’н ѝ’химби бо?

Всички обърнаха очи към парчетата сурова риба и озареното от надежда лице на Фаста Бендж.

— Мога да раздухам малко въглища от огнището оттук — каза Ърн след известно време.

Някой потупа Симони по рамото, като създаде странното усещане за изтръпналост.

— БЛАГОДАРЯ. ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Щом го пое, той усети внезапно втурване на въздух, внезапен дъх във вселената. Огледа се тъкмо навреме, за да види как една вълна издига кораб от водата и го размазва в дюните.

Далечен писък обагри вятъра.

Войниците се облещиха.

— Там долу имаше хора — каза Аргависти.

Симони изпусна шишето.

— Хайде — каза той.

И никой, докато теглеха гредите в устата на бурята, докато Ърн се опитваше да приложи всичко, което знае за лостовете, докато използваха шлемовете си вместо лопати, за, да изкопаят под развалините, ама съвсем никой не попита за кого копае, или пък какъв цвят униформа носят другите.

С вятъра се спусна и мъгла, гореща и наситена с електричество, а морето продължаваше да гърми.

Симони дръпна една мачта и усети, че тежестта намалява, тъй като някой беше хванал другия край.

Вдигна очи и срещна погледа на Брута.

— Не казвай нищо — каза Брута.

— Боговете ни причиняват това?

— Не казвай нищо!

— Трябва да знам!

— По-добре е, отколкото ние сами да си го причиняваме, нали така?

— Още има хора, които така и не слязоха от корабите!

— Никой никога не е казвал, че ще бъде хубаво!

Симони дръпна настрани някакви дъски. Там имаше някакъв мъж, бронята и кожите по него бяха изцапани до неузнаваемост, но все още беше жив.

— Слушай! — каза Симони, докато вятърът го шибаше. — Аз не се предавам! Вие не сте победили! Не бих направил това за никакъв бог, независимо дали съществуват или не! Правя го заради други хора! И престани да се хилиш така!

Чифт зарове паднаха върху пясъка. Искряха и пращяха известно време, а после се изпариха.