Читать «Малки богове» онлайн - страница 173

Морето се успокои. Мъглата се разпокъса и се стопи в нищото. Вън въздуха все още имаше мараня, но поне слънцето отново се виждаше, та било то и само една по-ярка част в купола на небето.

Още веднъж се появи усещането, че вселената си поема дъх.

Боговете се появиха, прозрачни и колебливи на и извън фокус. Слънцето отрази проблясващи златни къдри, крила и лири.

Когато заговориха, а те заговориха в хор, гласовете им или избързваха, или изоставаха, както се получава винаги, когато група хора се опитват добросъвестно да повторят нещо, което им е било казано да кажат.

Ом също беше в групата и стоеше точно зад Тсортеанския бог на Гръмотевиците с отнесено изражение на лицето. Можеше да се забележи, та било то и само от Брута, че дясната ръка на Бога на Гръмотевиците изчезваше зад гърба му по начин — ако човек въобще може да си представи такова нещо — който подсказваше, че някой я извива до болка.

Това, което боговете казаха, беше чуто от всеки един от воюващите на собствения му език и съгласно собствените му разбирания. С две думи то беше следното:

I. Това Не е Игра.

II. Тук и Сега, Ти си Жив.

И после всичко свърши.

— От теб ще стане добър епископ — каза Брута.

— Аз ли? — попита Дидактилос. — Аз съм философ!

— Хубаво. Крайно време и ние да имаме поне един.

— При това Ефебианец!

— Хубаво. Може да измислиш и по-добър начин да се управлява страната. Свещениците не би трябвало да го правят. Не могат да мислят за това както трябва. Нито пък войниците.

— Благодаря ти — каза Симони.

Седяха в градината на Ценобиарха. Високо над главите им кръжете орел и търсеше нещо, което да не е костенурка.

— Харесва ми идеята за демокрация. Трябва да има някой, на когото никой не вярва — каза Брута. — По този начин всички са щастливи. Помислете за това. Симони?

— Да?

— Правя те началник на Квизицията.

— Какво?

— Искам тя да бъде спряна. И искам да бъде спряна с твърда ръка.

— Искаш да убия всички инквизитори? Правилно!

— Не. Това е най-лесното. Искам колкото се може по-малко убити. Може би само тези, на които им е доставяло удоволствие. Но само те. А сега… къде е Ърн?

Движещата се Костенурка още беше на брега, с колела, зарити в пясъка, брулени от бурята. Ърн се беше чувствал твърде засрамен, за да се опита да я изрови от земята.

— Последното, което си спомням, е, че човъркаше нещо по механизма на вратите — каза Дидактилос. — Нищо не го прави по-щастлив от човъркането на разни неща.

— Да. Ще трябва да потърсим неща, които да го занимават. Напояване. Архитектура. Такива неща.

— А ти какво ще правиш? — попита Симони.

— Ще трябва да пренапиша Библиотеката отвърна Брута.

— Но ти не можеш да четеш и да пишеш — каза Дидактилос.

— Не. Но мога да гледам и да рисувам. Два екземпляра. Единият е за тук.

— Ще има предостатъчно място като изгорим Септатюха — каза Симони.

— Нищо няма да горим. Трябва да се действа разумно — каза Брута. Погледна навън към трептящата ивица на пустинята. Смешно. Никога не се беше чувствал по-щастлив, отколкото се беше чувствал в пустинята.