Читать «Малки богове» онлайн - страница 175

— Хубаво упражнение, хубаво упражнение. Винаги мислиш за работата, а?

Когато Лу-Тце си тръгна, абатът погледна към противника си.

— Добър човек — каза той. — Ти си на ход.

Противникът му погледна продължително и сериозно към дъската. Абатът зачака да види каква беше новата измислена дългосрочна и обиколна стратегия. После противникът му тупна една фигура с кокалест пръст.

— ПРИПОМНИ МИ ОТНОВО — каза той, — КАК СЕ ДВИЖАТ МАЛКИТЕ ФИГУРКИ С ФОРМА НА КОНЕ.

Най-накрая Брута умря, при необичайни обстоятелства.

Беше стигнал до дълбока старост, но поне това не беше необичайно в Църквата. Както той казваше, трябва да си намираш работа, всеки ден.

Стана призори и се приближи до прозореца. Обичаше да наблюдава изгрева на слънцето.

Не бяха стигнали да сменят вратите на Храма. Всичко останало настрана, дори и Ърн не беше успял да измисли начин да отстрани странно изкривената купчина разтопен метал. Така че, просто бяха построили стъпала над нея. И след година-две хората го бяха приели и казваха, че това може би е символ. Не символ на нещо определено, но все пак символ. Определено символично.

Но слънцето наистина се отразяваше от медния купол на Библиотеката. Брута си отбеляза наум да попита как върви новото крило. Твърде много оплаквания имаше напоследък от пренаселеност.

Хора идваха отвсякъде да видят Библиотеката. Това беше най-голямата не-магическа библиотека в света. Половината от философите на Ефеб сега живееха тук и дори и Омниа сега успяваше да изфабрикува по един-двама свои философи. Дори и свещениците идваха да прекарат известно време в нея, поради сбирката от религиозни книги. В нея сега имаше хиляда двеста осемдесет и три религиозни книги, всяка една — ако се съди по думите ѝ — единствената книга, която човек е необходимо някога да прочете. Донякъде беше хубаво да ги видиш всичките събрани заедно. Както Дидактилос казваше, трябваше да се засмееш.

Точно докато Брута закусваше, протодяконът, работата на когото беше да му изчита задачите за деня и тактично да проверява дали не си е обул долните гащи отгоре, стеснително го поздрави.

— Ммм? — каза Брута, а овесената му каша падаше от лъжицата.

— Сто години — каза протодяконът. — Откакто минахте пустинята, сър.

— Наистина? Аз пък си мислех, че са, мм, петдесет години? Не може да са повече от шейсет години, момче.

— Ъ, сто години, господарю. Погледнахме в хрониките.

— Наистина ли. Сто години? Цели сто години?

Брута остави много внимателно лъжицата и се загледа в голата бяла стена срещу себе си. Протодяконът се заобръща да види какво гледа Ценобиархът, но там нямаше нищо, освен бялата гола стена.

— Сто години — размишляваше Брута. — Ммм. Божичко. Забравил съм. — Засмя се. — Забравил съм. Сто години, а? Но тук и сега ние…

Протодяконът се обърна.

— Ценобиарше?

Приближи се още по-близо, а кръвта се оттегли от лицето му.

— Господарю?

Обърна се и побягна за помощ.

Тялото на Брута политна напред почти грациозно и се удари в масата. Паницата се преобърна, а овесената каша се изсипа на пода.