Читать «Малки богове» онлайн - страница 171

— Това повече ли или по-малко от петдесет и един?

— Много по-малко.

— Сигурно ли?

— Да.

— Никой не казва ми това.

Няколко дузини богове наблюдаваха брега. Ом смътно си спомни Ефебианските статуи. Богинята с лошо издялания бухал. Да.

Ом се почеса по главата. Това не беше божествено мислене. Изглеждаше по-просто, когато си тук горе. Всичко беше само игра. Забравяше, че не е игра там долу. Хора умираха. Насичаха ги на парчета. Тук горе сме като орли, помисли си той. Понякога показваме на костенурките как да летят.

После ги пускаме.

Той каза най-общо на целия окултен свят:

— Там долу ще умрат хора.

Един Тсортеански Бог на Слънцето дори не си направи труда да се обърне.

— Те са затова — каза той. В ръката си държеше кутия за зарове, която много приличаше на човешки череп с рубини в очните кухини.

— А да — каза Ом. — Забравих го, за момент — Той погледна към черепа, след което се обърна към малката Богиня на Изобилието.

— Какво е това, скъпа? Рог на изобилието? Мога ли да погледна? Благодаря.

Ом изпразни малко от плода. После сръга Бога Тритон.

— Ако бях на твое място, приятелче, щях да намеря нещо дълго и тежко — каза той.

— Едно по-малко ли е от петдесет и едно? — попита П’Танг-П’Танг.

— Същото е — рече Ом твърдо. Погледна темето на Тсортеанския Бог.

— Но ти имаш хиляди — каза Богът Тритон. — Ти се бориш за хиляди.

Ом разтърка чело. Прекарал съм твърде дълго там долу, помисли си той. Не мога да спра да мисля на земно ниво.

— Аз мисля, мисля — започна той, — че ако искаш хиляди, трябва да се бориш за един. Той потупа Соларния Бог по рамото: — Ей, слънчице?

Когато Богът се обърна, Ом стовари рога на изобилието върху главата му.

Това не беше нормален гръм. Той се запъна като срамежлива супернова — огромни цепещи се талази звук, които раздираха небето. Пясък изригна нагоре като фонтан и префуча през проснатите тела, забили лица в брега. Светкавица се промуши надолу и дружелюбен огън лумна от върха на копие и острието на сабя.

Симони вдиша поглед към гърмящата тъмнина.

— К’во по дяволите става? — Той сръга тялото до себе си.

Беше Аргависти. Те се втренчиха един в друг.

В небето изтрещя още една гръмотевица. Вълни се догонваха и застигаха, за да връхлетят върху флотилията. Корпус налиташе с ужасна грациозност върху корпус, като даваше на басовия тон на бурята контрапункта на стенещо дърво.

Счупена мачта тупна тежко в пясъка до главата на Симони.

— Мъртви сме, ако останем тук — каза той. — Хайде.

Те се помъкнаха през пръските и пясъка, между групите свити от страх и молещи се войници, докато не стигнаха до нещо твърдо и полупокрито.

Допълзяха на завет под Костенурката.

Същата идея беше хрумнала вече и на други хора.

Сенчести фигури седяха или лежаха проснати в тъмнината. Ърн седеше унило върху кутията си с инструменти. Долавяше се мирис на чистена риба.

— Боговете се сърдят — каза Борвориус.

— Побеснели са жестоко — рече Аргависти.

— Аз да не би да съм много щастлив — каза Симони. — Богове ли? Ха!