Читать «Малки богове» онлайн - страница 17

— Един от нас трябва да отиде в Ефеб и да спаси Учителя. Ако той наистина съществува.

— Съществува. Името му е върху корицата на книгата.

— Дидактилос. Странно име. Означава „С Два Пръста“, знаете ли?

— Сигурно го почитат в Ефеб.

— Доведи го с теб, ако е възможно. И Книгата.

Една от маските изглежда се колебаеше. Кокалчетата ѝ отново изщракаха.

— Но дали хората ще се обединят зад… една книга? Хората имат нужда от повече от книга. Те са селяни. Не могат да четат.

— Но могат да слушат!

— Дори да е така… трябва да им бъде показано… те имат нужда от символ…

— Ние имаме символ!

Инстинктивно всички маскирани фигури се обърнаха да погледнат към рисунката на стената, неясна на светлината от огъня, но запечатана в мозъците им. Те гледаха истината, която често е внушителна.

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

— Костенурката се Движи!

Водачът кимна.

— А сега — каза той — ще теглим жребия…

Великият Бог Ом беснееше от ярост, или поне полагаше енергични усилия за това. Съществува граница за количество гняв, което може да се развихри на един инч от земята, но той сега беше точно на нея.

Той прокле мълчаливо един бръмбар, което е като да изливаш вода върху езеро. Все едно, това изглежда не промени нищо. Бръмбарът се отдалечи бавно и тежко.

Прокле един пъпеш до девето коляно, но нищо не се случи. Опита с напаст от циреи. Пъпешът просто си седеше там и лекичко зрееше.

Само защото беше временно притеснен, целият свят си мислеше, че може да се възползва. Е, когато Ом се върне обратно в подобаващата си форма и сила, каза си той, ще бъдат Предприети Стъпки. Племената Бръмбари и Пъпеши ще си мечтаят никога да не са били създавани. И нещо наистина ужасно ще се случи на всички орли. И… и ще има света божа заповед да се засадят повече марули…

Когато голямото момче пристигна обратно с восъчно-бледия мъж, Великият Бог Ом не беше в настроение за шеги. Освен това, от гледна точка на костенурката, дори и най-красивият човек е само чифт ходила, далечна щръкнала глава и, там някъде горе, обърнатият край на чифт ноздри.

— Какво е това? — изръмжа той.

— Това е Брат Намрод — Рече Брута. — Началникът на послушниците. Той е много важен.

— Аз не ти ли казах да не ми водиш някой дебел, стар педераст! — изкрещя гласът в главата му. — За тая работа очните ти ябълки ще изцвърчат върху шишове от огън!

Брута коленичи на земята.

— Не мога да ида при Висшия Свещеник — каза той възможно най-търпеливо. — Послушниците даже не ги допускат в Големия Храм, освен при особени случаи. Квизицията ще ме Научи на Грешката в Моето Мислене, ако ме хванат. Такъв е Законът.

— Глупак с глупак! — изкрещя костенурката.

Намрод реши, че е време да заговори.

— Послушнико Брута — рече той, — каква е причината да говориш на една малка костенурка?

— Защото… — Брута се запъна. — Защото тя ми говори… не е ли така?

Брат Намрод погледна надолу към малката, едноока глава, която надничаше изпод черупката.

Той беше, общо взето, благ човек. Понякога демоните и дяволите наистина пъхаха тревожни мисли в главата му, но той имаше грижата те да си седят там и по никой начин, в буквалния смисъл на думата, не заслужаваше да бъде наречен с името, с което го нарече костенурката, и за което всъщност, ако го беше чул, щеше да си помисли, че има нещо общо с педално-крачния механизъм. Освен това, той много добре знаеше, че е възможно да се чуят гласове, приписвани на демони и, понякога, на богове. Костенурките бяха нещо ново. Костенурките го караха да се безпокои за Брута, когото той винаги беше приемал като добродушна буца, която ще направи без никакво оплакване всичко, за което я помолят. Разбира се, много послушници ставаха доброволци за почистването на помийните ями и волските обори, водени от странната вяра, че светостта и набожността имат нещо общо с това да си затънал до коленете в мръсотия. Брута никога не проявяваше желание, но ако му се кажеше да направи нещо, той го правеше, не от желание да впечатли някого, а проста защото му е било казано. А сега говореше на костенурки.