Читать «Малки богове» онлайн - страница 16

Брат Намрод лежеше проснат на пода пред статуя на Ом, Който Тъпче Безбожниците, с пръсти в ушите. Гласовете отново го безпокояха.

Брута се прокашля. Прокашля се отново.

Брат Намрод вдигна глава.

— Брат Намрод? — каза Брута.

— Какво?

— Ъ … Брат Намрод?

— Какво?

Брат Намрод отпуши уши.

— Да? — рече раздразнено.

— Хм. Има нещо, което трябва да видите. В. В градината. Брат Намрод?

Началникът на послушниците се изправи и седна. Лицето на Брута представляваше пламнал образ на безпокойството.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брат Намрод.

— В градината. Трудно е да се обясни. Хм. Открих… откъде идват гласовете, Брат Намрод. И нали ти каза да се погрижа да те уведомя.

Старият свещеник изгледа Брута свирепо. Но ако някога някъде е съществувал безхитростен или човек без каквато и да била изтънченост на възприятията, то това беше Брута.

Страхът е странна почва. Той отглежда главно покорство като царевица, което расте в редици и прави плевенето лесно. Но понякога той отглежда и картофите на противопоставянето, които процъфтяват тайно под земята.

Цитаделата имаше много подземна територия. Това бяха ямите и тунелите на Квизицията. Имаше мазета и клоаки, забравени стаи, слепи улици, пространства зад древни стени, дори естествени пещери в самата каменна основа.

Това беше такава пещера. Пушек от огъня насред пода си пробиваше път навън през цепнатина на покрива и, в крайна сметка, в лабиринта от безброй комини и светлинни източници горе.

В танцуващите сенки имаше една дузина фигури. Те носеха груби качулки над безлични дрехи — безформени неща, направени от парцали, нищо, което да не може лесно да бъде изгорено след срещата, така че шаващите пръсти на Квизицията да не открият никакви улики.

Нещо в начина, по който повечето от тях се движеха, подсказваше хора, които са свикнали да носят оръжие. Тук-там по някоя улика. Стойка. Характерна дума.

На една стена на пещерата имаше рисунка. Беше неопределено овална, с три малки удължения на върха — средното — едва-едва по-голямо от другите две, и три на дъното, средното от които малко по-дълго и по-заострено. Детска рисунка на морска костенурка.

— Разбира се, той ще отиде в Ефеб — каза маска. — Няма да посмее да не го направи. Ще трябва да заприщи реката на истината при извора ѝ.

— Ще трябва да освободим каквото можем, тогава-каза друга маска.

— Трябва да убием Ворбис!

— Не в Ефеб. Когато това се случи, то трябва да се случи тук. Така че хората да знаят. Когато сме достатъчно силни.

— Ще бъдем ли някога достатъчно силни? — попита маска. Притежателят ѝ щракна нервно с кокалчета.

— Дори и селяните знаят, че нещо не е наред. Не можеш да спреш истината. Да заприщиш реката на истината? Но има течове с огромна сила. Не открихме ли за Мърдък? Ха! Убит в Ефеб, каза Ворбис.