Читать «Малки богове» онлайн - страница 15

— Гарантирано ни е безопасно преминаване — каза Ворбис. Прозвуча като многословна клетва. — А веднъж като влезете…?

Фри’ит искаше да каже: „Говорил съм с началника на Ефебианския гарнизон, а си мисля, че е човек на честта, макар че, разбира се, той всъщност е един презрян неверник и стои по-ниско и от червеите.“ Но това не беше нещо, което — той го чувстваше — е мъдро да се каже на Ворбис.

Вместо това той каза:

— Ще бъдем нащрек.

— Можем ли да ги изненадаме?

Фри’ит се поколеба.

— Ние? — попита той.

— Аз ще водя отряда — каза Ворбис. Последва мигновена размяна на погледи между него и секретаря. — Аз… бих искал да бъда далеч от Цитаделата за известно време. Смяна на въздуха. Освен това, не бива да оставяме Ефебианците да си мислят, че заслужават вниманието на върховен член на Църквата. Просто си мислех за възможностите, ако ни провокират…

Нервното щракане с пръсти на Фри’ит беше като плющене на камшик.

— Дали сме им дума…

— Не може да има помирение с неверниците — каза Ворбис.

— Но има практически съображения — каза Фри’ит толкова остро, колкото се осмеляваше. — Дворецът на Ефеб е лабиринт. Знам това. Има капани. Никой не може да влезе вътре без водач.

— А как влиза водачът? — попита Ворбис.

— Предполагам, че сам се води — отвърна генералът.

— От опит знам, че винаги има и друг начин — каза Ворбис. — Във всичко, винаги има и друг начин. Който Бог ще покаже, когато му дойде времето, можем да бъдем сигурни в това.

— Определено нещата биха били по-лесни, ако в Ефеб липсва стабилност — каза Друнах. — Той наистина крие определени… елементи.

— И ще бъде портата към целия бряг по Часовниковата стрелка — каза Ворбис.

— Е…

— Първо Джел, а след това Тсорт — каза Ворбис.

Друнах се опита да не види изражението на Фри’ит.

— Наш дълг е — каза Ворбис. — Наш свещен дълг. Не можем да забравим горкия Брат Мърдък. Той беше невъоръжен и сам.

Огромните сандали на Брута шляпаха послушно по настлания с каменни плочи коридор към голата килия на Брат Намрод.

Опитваше се да състави съобщения наум. Господарю, има една костенурка, която казва … Господарю, тази костенурка иска… Господарю, знаеш ли, чух от тази костенурка в пъпешите, че…

Брута никога не би се осмелил да мисли за себе си като за пророк, но имаше проницателната идея за изхода от всеки един разговор, който започва по този начин.

Много хора смятаха, че Брута е идиот. Той приличаше на такъв, като се почне от кръглото му открито лице, та се стигне чак до патравите му крака и изкривените навътре глезени. Освен това той имаше навика да мърда устни, докато мисли дълбоко, като че ли преговаряше всяко изречение. А беше така, защото точно това правеше. Мисленето не беше нещо, което се удаваше лесно на Брута. Повечето хора мислят автоматично, мисълта танцува из мозъка им, както статично електричество през облак. Поне на него така му се струваше. Докато той трябваше да конструира мислите си част по част на почивки, като някой, който строи стена. Краткият жизнен път на някой, комуто се подиграват, че има тяло като варел и крака, които създават усещането, че са готови да побегнат в противоположни посоки, му бяха оставили силната склонност да обмисля много внимателно всичко, което каже.