Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 57

— Прав ли съм, като казвам, че след като сте направили няколко изследвания на лейди Барингтън, вие сте потвърдили диагнозата на семейния лекар за рак на гърдата и сте й съобщили, че й остават само още няколко седмици живот?

— Да, една от неизбежните и трудни задачи на хирурга е да информира пациентите си за лошата прогноза. Още по-тежко е, когато въпросният пациент е твой стар приятел.

— Бихте ли казали на Негова Чест как лейди Барингтън реагира на новината?

— Лично аз бих казал стоически. И след като прие съдбата си, тя показа твърда решимост, която предполагаше, че има да свърши нещо важно и няма нито миг за губене.

— Но, мистър Лангбърн, нима тя не е била изтощена от постоянната болка и упоена от лекарствата?

— Наистина прекарваше дълги часове в сън, но когато бе будна, можеше напълно спокойно да чете „Таймс“ и всеки път, когато й идваха на свиждане, именно посетителите й си тръгваха изтощени.

— Как бихте обяснили това, мистър Лангбърн?

— Никак. Мога само да кажа, че понякога се изумявам как може да реагира човек, след като приеме, че времето му е ограничено.

— Предвид това, че сте запознат със случая, мистър Лангбърн, смятате ли, че лейди Барингтън е била в състояние да разбере сложен правен документ като завещание и да сложи подписа си под него?

— Не виждам защо не. Докато беше в болницата, тя написа няколко писма и наистина ме помоли да бъда свидетел при подписването на завещанието й в присъствието на нейния адвокат.

— Често ли изпълнявате тази задача?

— Само ако съм сигурен, че пациентът напълно осъзнава какво подписва. В противен случай щях да откажа.

— Но в този случай сте били сигурен, че лейди Барингтън напълно е съзнавала какво прави, така ли?

— Да, точно така.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Сър Кътбърт, желаете ли да разпитате свидетеля?

— Имам само един въпрос, милорд — каза сър Кътбърт. — Мистър Лангбърн, колко време живя лейди Барингтън, след като бяхте свидетел на подписването на завещанието?

— Тя почина по-късно същата нощ.

— По-късно същата нощ — повтори сър Кътбърт. — Значи само след няколко часа?

— Да.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Можете да призовете следващия си свидетел, мистър Тод.

— Да, милорд. Призовавам мистър Дезмънд Сидънс.

Сидънс влезе в залата, сякаш влизаше у дома си, и се закле като опитен професионалист.

— Бихте ли казали името и професията си?

— Аз съм Дезмънд Сидънс, старши съдружник в „Маршал, Бейкър и Сидънс“ и семеен адвокат на Барингтън през последните двайсет и три години.

— Мистър Сидънс, позволете първо да ви попитам дали вие бяхте натоварен със съставянето на по-ранното завещание, което според сър Джайлс е всъщност последното на лейди Барингтън?

— Да, сър.

— И кога беше съставено то?

— Малко повече от година преди смъртта на лейди Барингтън.

— По-късно лейди Барингтън свърза ли се с вас, за да ви съобщи, че иска да напише ново завещание?

— Точно така, сър. Само няколко дни преди да почине.

— И с какво последното завещание, което в момента се оспорва, се различава от съставеното година по-рано?