Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 55

— Какви? — попита Ема.

— Да уча умни деца, вместо да слушам споровете на вдетинени възрастни. Ако можех да решавам, просто щях да ви блъсна главите една в друга — беше окончателният й коментар по темата.

В първия ден на изслушванията, когато часовникът зад съдийското кресло започна да отброява десет, съдия Камерон се появи в залата. Всички присъстващи последваха примера на двамата адвокати, станаха и се поклониха. След като отвърна на поздрава им, съдията се настани на кожения стол с висока облегалка, поставен пред кралския герб, оправи перуката си, отвори дебелото червено дело пред себе си, отпи глътка вода и се обърна към двете страни.

— Дами и господа. Натоварен съм със задачата да изслушам аргументите, представени от двамата главни адвокати, да преценя показанията на свидетелите и да определя точките от закона, които имат отношение към този случай. Първо ще попитам адвокатите на страните дали не са стигнали до някакво извънсъдебно споразумение.

Сър Кътбърт бавно се надигна от мястото си и подръпна реверите на дългата си черна роба, преди да отговори.

— От името на двете страни трябва да кажа, че за съжаление, това се оказа невъзможно, милорд.

— В такъв случай да продължим с встъпителната ви реч, сър Кътбърт.

— Както ви е угодно, Ваша Чест. Аз представлявам ищеца сър Джайлс Барингтън. Случаят, милорд, засяга валидността на едно завещание и дали покойната лейди Барингтън е била достатъчно с ума си, за да сложи подписа си под един дълъг и сложен документ с огромни последици, при това само часове преди смъртта си. Смятам, милорд, че тази крехка и изнемощяла жена не е била в положение да вземе обмислено решение, което ще повлияе на бъдещето на толкова много хора. Ще докажа също, че около дванайсет месеца преди смъртта си, когато е била в цветущо здраве и е имала предостатъчно време да обмисли действията си, лейди Барингтън е направила друго завещание. И за тази цел, милорд, бих искал да призова първия си свидетел, мистър Майкъл Пим.

Висок, елегантно облечен мъж с посребрена коса влезе в залата. Още преди да застане на банката на свидетелите той успя да създаде благоприятното впечатление, което целеше сър Кътбърт. След като свидетелят положи клетва, адвокатът му се усмихна топло.

— Мистър Пим, бихте ли казали името и професията си за протокола?

— Казвам се Майкъл Пим и съм главен хирург в болница „Гай“ в Лондон.

— Откога сте на този пост?

— От шестнайсет години.

— Значи сте човек с много богат опит във вашата област. Всъщност би могло да се каже…

— Приемам, че мистър Пим е експерт, сър Кътбърт. Карайте по същество — прекъсна го съдията.

— Мистър Пим — бързо се окопити сър Кътбърт, — като човек със значителен опит, бихте ли казали на съда през какво минава един пациент през последната седмица от живота си, когато страда от такова болезнено и изтощително заболяване като рака?

— Разбира се, всичко варира, но огромното мнозинство пациенти прекарват дълго време в безсъзнание или полусъзнание. В кратките моменти, когато идват на себе си, те често съзнават, че животът ги напуска, но като цяло могат да изгубят всякаква представа за реалността.