Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 20

— Далеч сте от реалността и настоящето, млада госпожице — каза Фелдман. — Ще се наложи да измислите нещо по-добро, ако смятате да ме убедите. Не, истината е, че съвременните бизнесмени, а най-вече търсещите приключения туристи, ще искат да съкратят времето, необходимо за стигането до целта им, а това само за няколко години ще потопи в буквалния смисъл бизнеса на пътническите лайнери.

— А в дългосрочен план?

— Не разполагате с толкова много време.

— В такъв случай какво препоръчвате?

— Вложете всички свободни средства в построяването на още товарни кораби. Самолетите никога няма да са в състояние да превозват големи или тежки стоки като автомобили, земеделска техника и дори храна.

— Как да убедя в това сър Уилям?

— Изразете ясно позицията си на следващото заседание на борда — каза Фелдман и отново стовари юмрук върху седалката.

— Но аз не съм в борда.

— Не сте в борда ли?

— Да, не съм. И не виждам как „Барингтън Шипинг“ биха назначили жена за директор.

— Нямат избор — повиши тон Фелдман. — Майка ви притежава двайсет и два процента от акциите на компанията. Можете да настоявате за място в борда.

— Но аз нямам нужните познания, а едно двучасово пътуване до Лондон, та било то дори и с носител на „Пулицър“, няма да реши проблема ми.

— В такъв случай е време да получите познанията.

— Какво имате предвид? Не знам в Англия да има университет, в който да се преподава бизнес.

— Значи ще трябва да жертвате три години и да дойдете при мен в Станфорд.

— Не мисля, че съпругът ми и малкият ми син ще сметнат това за добра идея — отвърна Ема, слагайки край на прикритието си.

Думите й накараха професора да млъкне и мина известно време, преди той да заговори отново.

— Можете ли да си позволите марка за десет цента?

— Да — предпазливо отвърна Ема, без да е сигурна в какво точно се забърква.

— В такъв случай с радост ще ви запиша като първокурсничка в Станфорд през есента.

— Но както вече обясних…

— Казахте без никакви колебания, че можете да си позволите марката.

Ема кимна.

— Е, Конгресът току-що прие закон, който позволява на американските военни в чужбина да се запишат да учат бизнес, без да им се налага да посещават лекциите лично.

— Но аз не съм американка и определено не служа в чужбина.

— Така е — каза Фелдман, — но ако се вгледате по-внимателно в текста на закона, ще откриете думата „съюзници“, от която съм сигурен, че определено ще можем да се възползваме. Разбира се, стига да сте сериозна за бъдещето на фамилната компания в дългосрочен план.

— Да, сериозна съм — каза Ема. — Но какво се очаква от мен?

— След като ви регистрирам като студентка в Станфорд, ще ви дам списък на литературата за първата година, както и записи на всички мои лекции. Освен това ще искам всяка седмица да пишете есе и ще ви го връщам, след като го оценя. А ако можете да си позволите повече от десет цента, ще можем дори да разговаряме от време на време по телефона.

— Кога започвам?

— Тази есен. Но имайте предвид, че на всяко тримесечие има тестове, резултатите от които ще определят дали можете да продължите курса — каза той, докато влакът влизаше в гара Падингтън. — Ако не се справите, ще отпаднете.